Не ги обвиняваше, ала трябваше да вземе решение. Беше абсолютно сигурна, че е права — баща й и брат й след време щяха да го разберат. Пътеводната звезда показваше на всеки скитник житейския му път и Тасия ясно виждаше бъдещето си. Ако някой от клана Тамблин бе длъжен да предприеме действия срещу извънземния враг, трябваше да е тя.
Младата жена дълбоко си пое дъх и издиша облак пара. Бузите й пареха от студ, но тя не искаше да си сложи качулката. Океанските води бяха неподвижни и гъсти. Нямаше следи от пеещите нематоди, които се бяха появили на погребението, нито останки от плаващата клада.
Тасия хвърли във водата бучка лед. Като малки, с братята й често го бяха правили — Рос хвърляше плоско парче лед, което подскачаше пет-шест пъти, преди да спре. Сега нейното с кух звук потъна, после изплува на повърхността, заобиколено от разширяващи се концентрични вълнички.
— Понякога просто трябва да вдигнеш свои вълни — промълви тя. Въздухът бе толкова студен, че усещаше ноздрите си като разранени. Макар че й беше трудно да вземе такова решение, много отдавна Рос бе направил верния за него избор. Тя също трябваше да постъпи така.
Беше безсмислено повече да го обсъжда. Тасия крачеше бързо, не защото се боеше да не размисли, а защото щом веднъж бе взела решение, нямаше връщане назад. Нито пък имаше смисъл да отлага.
В малката й колиба беше студено и тъмно. ЕА подреждаше вещите й и за стотен път чистеше всяка открита повърхност. Когато младата жена я нямаше, за да прави компания на компито, роботът превключваше на ограничената програма за изпълнение на елементарни задачи.
— Увеличи отоплението, ЕА. Божичко! — Тасия никога не се опитваше да крие настроението си от андроида.
— Извинявай, Тасия. Настроих температурата, както я предпочиташ обикновено.
— Няма значение, замръзнах. — Тя си свали ръкавиците, съблече якето си и седна на стола. Трябваше бързо да си събере багажа, да приготви плановете си, да се измъкне. Заговорнически се наведе напред. — С теб имаме работа, ЕА. Имам нужда от помощта ти.
— Просто ми дай инструкции и с удоволствие ще ти помогна по всякакъв начин.
Момичето се радваше, че компитата не прахосват много програмно пространство за морал, който можеше да обърка нещата.
— Ти от много отдавна си с мен, ЕА, но сега трябва да те помоля за нещо трудно. — Стройният метален андроид се приближи и неподвижно застана пред нея. — Двамата с теб ще избягаме оттук.
ЕА се поколеба само за миг — съвсем кратка пауза, която можеше да е и плод на въображението на Тасия.
— Както желаеш. Сигурно ще е интересно.
— Правим го, за да отмъстим за брат ми Рос.
— Рос беше първият ми господар. Прекрасен младеж.
— Мъртъв е — каза Тасия. — Убили са го извънземни.
— Жалко. Мога ли да помогна с нещо?
Компито бе купено като подарък за малкия Рос от майка им. Високият малко над метър робот бе отзивчив модел „слушател“, добър приятел за всяко дете. После, когато Рос порасна и вече не се нуждаеше от предан придружител, дадоха ЕА на Джес и накрая на Тасия.
Тя отново изпита скръб и мъка по брат си и си спомни, че ЕА е обещан на онзи представител на клана Тамблин, който първи има дете. Досега винаги бяха очаквали това да е Рос, особено след годежа му с Ческа. Нещата завинаги се бяха променили.
— Можеш да ми помогнеш да избягам и ще дойдеш с мен, когато постъпя в земните въоръжени сили.
— Добре, Тасия — отвърна ЕА. — Просто кажи какво искаш да направя.
Вградените в ледения таван изкуствени слънца работеха с таймери и на равни интервали намаляваха осветлението в псевдонощ. Селището под ледената покривка живееше с илюзията за стандартен денонощен цикъл. Когато излезе — в най-тъмните часове, — Тасия видя вълни фосфоресцентни алги, които сияеха в пластовете на леденото небе, не точно като звезди, но достатъчно, за да осветят пътя им до асансьорните шахти, които щяха да ги отведат на повърхността.
Джес и Ческа все още седяха при стареца в неговата колиба, но непоколебима в решението си, Тасия не отиде там. По-рано Джес се беше отбил при нея и бе останал доволен, че заварва сестра си да си почива. На Тасия й се искаше да му се довери, ала познаваше брат си. Той винаги постъпваше така, както смяташе, че е най-добре за другите. Ако заподозреше намеренията й, навярно щеше да я спре за нейно добро, даже да я завърже за стола, ако се налага. Тасия не можеше да позволи това. Но го обичаше и знаеше, че ще я разбере. Някой ден.
Качи се в асансьора с компито и шепнешком се сбогува с ниските обли колиби и техните спящи обитатели. После затвори вратата и се стрелнаха нагоре към повърхността. Проходите и огромните тръби се издигаха през кората към пукнатините в леда. Майка й бе замръзнала някъде там, изчезнала в дебелата ледена обвивка.