Леони се радваше на това, което й донасяше всеки нов ден, на всеки няколко грама, качени над теглото, на всяко махване на малките ръчички, чиито пръсти се вкопчваха безпогрешно в нейните. Това бе най-щастливият месец през целия й живот и тя не искаше да брои дните, докато не настъпи последният.
Нямаше връщане назад и тя го знаеше и въпреки това цяла нощ крачеше по терасата, опитвайки се да намери начин да я задържи, агонизирайки при мисълта, че завинаги ще се раздели с нея. Все трябваше да има някакъв начин… но винаги стигаше до едно и също. Нямаше да бъде добра майка на това дете. С нея Амели никога не би имала нормален живот — щеше да бъде незаконно дете на жена с лоша слава… а и отмъщението на Мосю щеше да бъде ужасно. Тя потрепери от страх за Амели, щом си помисли за него. Спомни си за собствеността, която притежаваше, за къщата в Париж, за фабриките в Лил, за акциите в железниците, ценните книжа и полиците… веднага би ги продала всички, за да може да задържи Амели. Де да беше толкова просто. Някога си бе мислила, че й е необходимо само едно — сигурност. Постигнеше ли я, нямаше да има вече проблеми, никой нямаше да може да я нарани. Не беше вярно, просто не беше вярно.
Морето лекичко трептеше на светлината на утринното слънце, тя седна на терасата, прегърнала Амели. Беше събрала всичките й миниатюрни вещи — малките жакетчета и хубавите нощнички… малката розова четка за русата й косица. Нямаше никакъв начин. Амели заслужаваше по-добра майка от нея. И истински баща. И тогава щеше да е в безопасност, незастрашена от Мосю.
Мадам Френар се поколеба на вратата, страхувайки се от онова, което предстоеше да се случи.
— Готови сме да тръгваме, Леони — внимателно каза тя.
Леони погледна дъщеря си, малкото й хубаво, невинно личице.
— За последен път — прошепна тя. — Никога повече няма да те видя, Амели… но винаги ще те обичам. Да, ти винаги ще бъдеш обичана.
— Мадам Френар — прошепна тя, като й подаваше бебето си, — това е най-ужасното нещо, което някога съм вършила през живота си.
Тя се извърна, с каменно лице и пресъхнали очи, неспособна да гледа как ще се отдалечат по алеята, а котенцето кротко се настани в краката, й сякаш за да я утеши.
31.
Каро държеше ръката на Леони, докато пътуваха от гарата към площад „Сен Жорж“.
— Остани при мен за известно време — предложи й тя, — ще му кажем, че още не си достатъчно закрепнала да се върнеш в града, можем да заминем в провинцията.
Тя ужасно се безпокоеше за Леони. Не толкова от външния й вид — наистина бе отслабнала, но изглеждаше по-здрава, отколкото когато замина, лицето й бе придобило руменина след месеца, прекаран на слънце. Смъртта, надзъртаща от очите й, бе плашеща.
— Не — твърдо отвърна Леони, — за това, което направих, Каро, ще съжалявам през остатъка от живота си, но то бе най-доброто за Амели, а сега трябва да свикна с него. Мосю бе търпелив и мил — а аз го измамих. Толкова ми се иска да му призная, Каро… това е ужасна тайна…
— И през ум да не ти минава подобно нещо… той ще те убие, Леони! Помисли за Амели. Господи, ако знаеше, че има дете…
Леони не бе известила Мосю, че се прибира. Знаеха само Каро и Марок. Той я посрещна на стъпалата, стисна студените й ръце и тревожно се взря в лицето й.
— Може ли икономът да целуне мадам? — попита я с лека усмивка.
— О, Марок, разбира се, че може! — Тя се хвърли на врата му. — Толкова се радвам да те видя — и двама ви, приятели мои.
Те я последваха в салона, споглеждайки се зад гърба й.
— Добре ли е тя? — прошепна Марок.
— Не съм сигурна… изглежда добре… но не можеше да задържи детето и никога няма да си прости това.
Къщата си беше същата. Дори на следобедното слънце салонът изглеждаше театрално — сцена за пиеса, която вече не я вълнува, тъжно си помисли тя. Стаята й си бе все така красива, пълна с цветя от Марок, възглавниците бяха примамливо наредени на широкото легло, малката всекидневна я очакваше — креслото бе поставено до отворения прозорец, през който се виждаше покритото с листа площадче в очакване на първия бриз. Но единственото, което наистина й се искаше, бе да се върне във Вилата. Тя се разплака.
— О, Леони — умолително започна Каро, — моля те, не плачи. Аз съм тук, ще ти помогна — Марок също… ние те обичаме, мила, моля те, не плачи.