— Каро, как можах да го направя? Как можах така да объркам живота си? Единственото, което наистина искам, е да съм с Амели.
— Добре, Леони, ти искаш това. Но не можеш да го имаш! Да, объркала си живота си, но няма да разбиеш живота на детето. Стегни се… така стоят нещата. Ние замислихме тази измама и я извършихме. Мосю нищо не подозира. Само ти можеш да му разкриеш тайната — и ако го направиш, само бог знае какво ще се случи. Време е, Леони Бахри, да започнеш да мислиш с главата си, а не със сърцето.
Те я оставиха сама да си почине и да премисли нещата. Разбира се, Каро бе права. Вината бе изцяло нейна и тя нямаше право да се самосъжалява. Време бе отново да хване юздите на собствения си живот и да продължи нататък. Духът й се повдигна, щом си помисли за Мосю — той бе толкова мил, толкова изпълнен с разбиране. Наистина я обичаше. Нали така й бе казал? А някога това бе единственото, което искаше.
Докладът на Вероне лежеше на бюрото му в очакване да бъде прочетен. Той го отмести настрана, затрупа го с купчина документи и се захвана с проектите, плановете, финансовите доклади и сделките с акции. Но сега трябваше да го прочете. Трябваше да знае. Никак не беше лесно, бе казал Вероне, в пристанищата по цялото крайбрежие през септември се събират много лодки, а единствената следа, с която разполагахме, бе името на Шарл и предположението, че може би е участвал в регатата с платноходка. Но Вероне все пак бе успял… сам бе проверил всичко, според инструкциите на дьо Кормон, без да се доверява на никого другиго, бе разговарял с управителите на пристанищата, със собствениците на платноходки, както и с организаторите на различни регати — а после неочаквано му провървя. Срещна един човек, който си спомни, че Шарл д’Орвил бил излязъл в морето по време на бурята… и то си го спомни, защото тази буря била последвана от период на лошо време, няколко седмици гръмотевични дъждове и силен вятър. Шарл се оказал късметлия да намери подслон, оставен сам на произвола на стихиите.
Значи това бил той. Корабокрушенецът — Шарл д’Орвил. Той хвърли листовете обратно на бюрото. Името нищо не му говореше. Погледна адреса. Замъка д’Орвил на Лоара.
Запъти се към кабинета си, обмисляйки своята следваща стъпка. На вратата се почука. Усмихната, Леони застана на прага й.
— Тъкмо си мислех за теб — спокойно й каза той.
— И аз си мислех за теб — и ето ме тук. Напълно оздравяла, както сам можеш да се увериш.
Изглеждаше отслабнала и уморена. Имаше нещо… не беше съвсем сигурен какво, но тя му се стори по-различна. В прегръдките му обаче ухаеше по същия начин, на свежо и жасмин, опнатата й кожа бе същата на допир… струваше му се, че ще се удави в това ухание. Искаше му се да я убие!
— Липсвах ли ти, скъпи? — усмихната попита тя.
— Знаеш, че да. — Погледът му потърси лицето й. Знаеше, че не може да живее без нея. — По-добре ли си?
— О, да, доктор Лепон каза, че съм излекувана и няма да има рецидиви, ако съм внимателна.
— Би трябвало да те отведа за една ваканция — на море, може би дори в скъпоценната ти Вила, за да се изпълниш отново със сили, но съм много зает.
— Не, не във Вилата… искам да остана тук с теб. Толкова дълго бях изолирана, Мосю… Много съм щастлива, че отново се върнах тук — и че съм с теб.
Усмивката й го обгърна.
Още беше неговата Леони… някогашната Леони, завърнала се при него. Той пъхна документите в чекмеджето и я хвана за ръка.
— За днес свърших, Вероне — каза той, докато излизаха заедно от салона. — Отиваме в къщи.
Сам я откара до къщата с новия модел на дьо Кормон, тъмносиня спортна кола с кремава кожена тапицерия, съсредоточавайки вниманието си изцяло върху шофирането. Щом стигнаха, той я хвана за ръка и мълчаливо се заизкачваха заедно по стълбите към нейната стая.
Ако бе очаквала от него да бъде нежен и внимателен, бе сгрешила. Той не я любеше, по-скоро я завладяваше отново, дамгосвайки тялото й, както и своето, с тъмна неудържима страст, която я накара да стене. Не й каза, че я обича. Ала и тя не му каза, че го обича.
Вероне винаги се радваше на Лазурния бряг. Не толкова на слънцето и морския бриз, колкото на Казиното. Казиното бе ужасна съблазън, но досега винаги бе успявал да се спре, преди да го е сполетяло нещастие. Да работиш за дьо Кормон притежаваше едно голямо предимство — той бе изключително щедър работодател. Изискваше всяка минута от личното ти време и собственият ти живот никога не ти принадлежеше, но плащаше добре, а разходите бяха неограничени… така че, какво ако малко от това отиде на вятъра в Казиното, на кой би му пукало? Имаше и още нещо — през последните няколко години той се бе превърнал в нещо повече от „дясна ръка“ — личен довереник. Бе по-близък с дьо Кормон от всеки друг — грижеше се за всички негови лични работи. Единствен той знаеше тайните на дьо Кормон, неговите слабости — личните страсти на един човек, чийто публичен образ бе свързван само със сила и грубост. Всъщност онова, което знаеше, би могло да изненада много хора… Да, добро местенце си бе намерил и засега бе доволен да живее по този начин. Но щеше да настане ден, когато ще му дойде до гуша да бъде шпионинът на дьо Кормон — не възнамеряваше да прекара живота си като високоплатен лакей. Щом настъпеше моментът за това, щеше да се възползва от онова, което знае, за да се сдобие с ново положение в света. Щеше да посещава всички онези партита като равен, а не като някакъв слуга — хората щяха сами да го канят… и щеше да има много пари. Дьо Кормон не би искал всички да узнаят, че и той е уязвим като всеки друг.