— Не така, Леони Бахри — твърдо си каза тя, — трябва да спреш да мислиш за това.
— За кое?
Мосю бе застанал зад нея. Леони не го бе чула кога е влязъл в стаята и осъзна, че трябва да е говорила на глас.
— О, нищо…
— Не ми приличаше на нищо. За какво трябва да се насилваш да не мислиш?
— Мислех за теб — пак заминаваш за Ню Йорк. Обеща ми, че ще ме заведеш, спомняш ли си?
— Наистина, спомням си. И ще те заведа — някой ден.
Не знаеше какво става с него — или може би тя се бе променила. Може би той усещаше, че вече е различна, че не се е върнало същото момиче, което замина. Те рядко излизаха заедно. Мосю работеше до късно почти всяка вечер, отделяше време и за синовете си. Странно, тя си бе мислила, че той ще се радва да я види отново. Не беше както когато я намери във Вилата, за да й каже, че я обича. Може би защото сега повече сме свикнали един с друг… като възрастна семейна двойка, тъжно си мислеше тя. Предложението му да заминат за Довил й дойде като гръм от ясно небе… добре ще ти се отрази да глътнеш малко свеж морски въздух, бе й казал той.
Но Довил бе толкова различен от Лазурния бряг. Въпреки че небето бе синьо, това не бе тихото морско заливче, това бе истински океан, по време на прилив вълните му се издигаха и разбиваха о ветровитите самотни плажове.
— Помислих си, че ще ти е интересно да видиш регатата с яхти утре — небрежно й подметна той, оправяйки вратовръзката си пред огледалото.
Споменът за Шарл д’Орвил и неговата малка лодка ясно изплува в съзнанието й.
— О, не знам — предпазливо отвърна тя. — Достатъчно ми е добре просто да си седя на терасата и да бездействам. Не ме интересува плаването.
— Ще бъде забавно. Ще отидем да погледаме.
Тя усети, че той е застанал зад нея, обърна се усмихната и го целуна по бузата. Ухаеше на одеколон, на чисто бельо, харесваше й това ухание… бе привлекателен, както винаги. Целуна пръстите му поотделно и постави ръцете му на гърдите си.
— Ще измачкаш роклята си — каза той, откъсна се от нея и се запъти към вратата. — Закъсняваме за вечеря. Обещах на Масене да се срещнем с тях в осем.
Бе поредният свеж ден, по синьото небе се носеха пухкави облаци, а ветрецът вдигаше прах по пясъчните алеи в парка на хотела. Сред шума от разговорите на гостите Леони долови яхтсмените, поздравяващи се един друг, че са случили такова време. Онова, което е добро за тях, съвсем не е добро за мен, намръщи се тя и избърса полепналите по клепачите си песъчинки, запътила се към убежището на терасата. Бе отказала да отиде с Мосю на пристанището, за да гледат регатата.
— Ще ги погледам от хотела — му бе отвърнала тя, оправдавайки се с това, че на катера става силно течение.
Настани се на една маса на остъклената тераса с изглед към залива и си поръча лимонов сок, поглеждайки небрежно към програмата на регатата, която Мосю бе пъхнал в ръцете й на тръгване. Участваха шест различни класа състезателни съдове, от най-големите до най-малките. В третия клас бе „Изабел“, управлявана от Шарл д’Орвил.
Името изскочи от напечатаната страница като алена илюминация. Шарл д’Орвил бе тук — Шарл, о, Господи, какво щеше да прави? Ами ако се срещнеха? Бе напълно възможно да е отседнал в същия хотел. Или пък ако го засечеше в парка или ресторанта, разбира се, той щеше да й се обади — щеше да се учуди какво прави там тя, малката кухненска помощничка от Вилата на нос Фера. Трябваше да си тръгне, можеше да използва като претекст, че въздухът не й понася, че е много ветровито и е вредно за дробовете й… трябваше да се махне оттук.
Възможно ли бе Мосю да е научил? Тази мисъл я прониза. Не бе ли твърде необичайно такова съвпадение: да се окажат по едно и също време на регата заедно с Шарл? Но и за Монте Карло да бяха заминали, Шарл пак можеше да е там заради регатата — провеждаше се във всички курорти по това време на годината. Разбира се, това бе просто съвпадение. Нямаше начин Мосю да е узнал. Невъзможно бе. Но въпреки това още я измъчваше тази мисъл.
Регатата бе започнала, тя виждаше как яхтите се носят по развълнуваната повърхност на сивкавата вода с опънати от вятъра платна. Погледа ги за малко, чудейки се дали някоя от тях не е „Изабел“, и си припомни нощта, в която той бе доплавал в живота й точно преди да започне бурята.
Дьо Кормон нагласи бинокъла си, фокусирайки го върху „Изабел“. Впери поглед в съперника си, изпълващ кръгчетата на лещите. Той бе млад и привлекателен, усмихваше се жизнерадостно, докато оправяше такелажа, подхвърляше небрежни коментари към човека, който бе наел в Довил вместо екипаж, тъй като предишният неочаквано се бе разболял. Очевидно е опитен моряк, помисли си той, сваляйки бинокъла, щом малката лодка излезе от пристанището и се присъедини към останалите от своя клас.