— Казах ти — Уил потупа триумфиращо Едуар по рамото, — качила се е с трийсет процента от последния път… ще направим страхотен удар с нашия парцел, Едуар.
Едуар засия целият.
— Да го отпразнуваме… вана, бръснар, ще поръчаме в ателието на Симон няколко нови ризи — а после вечеря и бутилка шампанско — а може и няколко бутилки, кой знае?
Всички ги познаваха в „Централ“.
— Ще извадя сандъците ви от склада, господа — обеща им управителят на хотела, — а човекът от ателието скоро ще бъде тук.
Ваната бе порцеланова, широка и достатъчно дълга да се излегнеш в нея, водата — толкова гореща, че вдигаше пара. Бръснарят от хотелския магазин покри обръгналите им на климата лица с горещи кърпи, обръсна ги както подобава с дълги движения на бръснача и им сложи свеж одеколон. Служителят от ателието на Симон им бе донесъл чисти ризи, а камериерът бе изгладил белите им ленени костюми. Белите велурени обувки и веселите панамени шапки завършваха вида им и те се огледаха в огледалото. Уил, плещест, с брада и Едуар — строен и загорял от слънцето, се усмихваха от удоволствие, щом затвориха вратата и се устремиха към насладите на Манаус.
Добре павираните улици бяха оживени, фонтаните искряха на светлината на уличните лампи, сградата на операта светеше под лунната светлина, баровете, кафенетата и ресторантите бяха препълнени с елегантни жени с тоалети по последна парижка мода, с бижута от Картие и безупречно облечени мъже с пачки пари в джоба си. Зелените трамваи превозваха пътниците от новопостроения център до покрайнините, където павираните улици свършваха пред джунглата.
— Направих резервация за вечеря в „Монмартър“ — каза Едуар, — а после, след това… нощта едва ще е започнала.
Бяха в добро настроение, избавили се от джунглата, готвещи се да направят удар на каучуковия пазар… светът бе техен.
— Между другото — каза Уил, — забравих да ти дам това. Вчера я взех от пощата. От няколко дни е чакала там, така че предположих, че не е толкова спешно.
— Телеграма? — Едуар я измъкна от ръцете му. — От Франция.
Бързо я прочете, а после отново и отново, не можеше да повярва… „С прискърбие ви уведомяваме, че брат ви Шарл е загинал при нещастен случай по време на плаване… моля, върнете се незабавно.“… Подписът бе на семейния адвокат.
Той се втренчи пребледнял в телеграмата, забравил за шума на тълпата, смеховете и музиката, които се носеха от кафенетата. Нощта бе ужасно задушна, влажността бе толкова висока, че ставаше почти осезаема — а той трепереше от студ, ледени тръпки го полазиха от новината за смъртта на Шарл. Шарл, неговият по-малък брат, енергичният младеж, отличният моряк — загинал при нещастен случай по време на плаване? Не искаше да повярва в това. Не можеше да е истина.
Уил взе телеграмата от застиналите му ръце.
— Господи — прошепна той. — Много съжалявам, Едуар.
— Трябва да се прибера у дома — каза Едуар с напрегнато лице. — Майка ми е сама там. Тя има нужда от мен.
33.
— Марок — извика Каро, — имам нужда от теб.
Тя се забърза по стълбите към стаята на Леони, а той се втренчи учуден след нея, питайки се какво става. Мосю отново бе заминал за Ню Йорк и Леони бе сломена, стоеше си сама в къщи и не се виждаше с никого.
Марок последва Каро във всекидневната на Леони и затвори вратата след себе си. Острият есенен вятър брулеше листата от дърветата на площадчето и той забеляза мъжа, седнал на една пейка да чете вестник. Мъжът бе винаги там, в очакване.
— Леони, имам да ти кажа нещо много важно — и искам Марок също да го чуе, защото ще се нуждаем от помощта на всички.
— Каро, какво се е случило? — разтревожена попита Леони.
— Първо трябва да ти кажа, че Мосю знае за Шарл д’Орвил. Когато Алфонс и аз бяхме в Монте Карло, видяхме Вероне да залага в Казиното. На Алфонс му се стори странно, че не е с Мосю точно когато той би се нуждал от помощта му в бизнеса — очевидно бе в Монте Карло за нещо по-спешно. Като шпионин, Леони. Нещо е събудило подозренията на Мосю, той е успял някак си да открие следа, а останалото е свършил Вероне.
Леони мислеше трескаво откъде може да е научил. Какво ли е събудило подозренията му? Разбира се, трябва да е писмото — когато то изчезна, тя си бе помислила, че трябва да го е забравила във Вилата. О, Господи, бебето…