Мозъкът й трескаво работеше, пришпорен от адреналина на страха и необходимостта да защити детето си.
— Марок, искам да отидеш във вилата и да обясниш всичко на мосю Френар. Той ще те заведе в Мантон, откъдето ще вземеш Амели. Аз веднага тръгвам за Тур и ще те чакам там. Каро — ти трябва някак си да отвлечеш вниманието на шпионина, така че да мога да замина, без да ме проследи. Но трябва да действаме бързо… кой знае какви планове си е направил вече Мосю? Вероне може да стигне преди нас. О, Каро, трябва да бързаме!
— Алфонс ще дойде с теб — имаш нужда от някой за подкрепа пред семейството на д’Орвил. Но Леони… помислила ли си, че могат изобщо да не ти повярват… да не повярват, че тя е дете на Шарл и да не пожелаят да я вземат?
— Едуар д’Орвил ще ми повярва — простичко отвърна тя. — Ще ми повярва, като му кажа, че Шарл ми е разказвал как той може да разбере всичко, дори най-мрачните тайни… той е състрадателен човек.
Безличният човек мярна една руса грива да излиза от двора и да се качва в спрелия пред вратата кабриолет. Той изруга, скочи на крака и се спусна през площадчето, за да я последва. Не беше очаквал да изхвърчи така от къщи, макар че за да бърза толкова… явно се бе случило нещо важно.
Щом го видя, че потегля, Марок се втурна в къщата. Грабна от салона набързо приготвените чанти, занесе ги при задния вход и нетърпеливо започна да се оглежда за кабриолет. Леони, дискретно облечена в тъмно палто и с шал на главата, се качи в него, а той затвори вратата след нея.
— Не се тревожи — промълви той, щом тя се наведе да го целуне, — ще я доведа тук без проблеми. Ще си вземеш обратно детето, Леони.
— О, Марок, как съм могла да бъда толкова глупава и да не осъзнавам, че той може да стигне твърде далеч? Вината е моя. Заради мен Шарл е мъртъв… а Амели е в опасност.
— Заради неговата лудост, Леони, не заради теб. Твоите грешки са човешки. От години насам той се опитва да контролира живота ти и аз го наблюдавах през цялото време как маневрираше и си играеше игрички с теб, шпионираше те… неговата страст се превърна в мания — а сега и в безумие — и той стана убиец.
Разтреперана, тя се облегна на седалката.
— Никога няма да му дам Амели — прошепна тя. — Никога! По-скоро бих го убила.
С пронизителен вой Беби скочи в скута й и я стресна.
— О, Беби, за пръв път се случва да те забравя — каза тя, а сълзите й закапаха по меката козина.
Марок тревожно наблюдаваше как кабриолетът се отдалечава по уличката, поел по заобиколен път към един малък хотел на юг от реката, където щеше да я чака Алфонс. После сам се качи в друг кабриолет в посока към гарата, за да хване влака за Ница. Молеше се да пристигне там преди Вероне — в противен случай никога нямаше да може пак да погледне Леони в очите.
Мъжът нетърпеливо крачеше по тротоара пред къщата на Каро. Краката му бяха вкочанени, стоеше там вече повече от четири часа, а тя още не си тръгваше от дома на своята приятелка. Често я посещаваше тук, но обикновено не оставаше толкова дълго. Беше сигурен, че все още е вътре… само един мъж бе излязъл от къщата и нямаше вид на човек, който се кани да прави нещо особено важно — просто спокойно се запъти надолу по улицата. Стопли дланите си с уста; искаше му се да хапне нещо, но прецени, че е по-добре да почака още и да види какво ще стане. Макар че нямаше да навреди, ако влезеше в кафенето на отсрещния тротоар. Бе уютно вътре — а и едно бренди щеше да го сгрее.
Каро надникна през прозореца. Слава богу, хвана се… сега имаха предимство най-малко от три часа. Мъжът влезе в кафенето — добре, това означаваше, че си мисли, че Леони е още там… сигурно щеше да вечеря, а после щеше да постои още малко и да сметне, че я е изпуснал. Вероятно после щеше да се върне на площад „Сен Жорж“ и да почака там… щеше да мине цял ден, преди да разбере, че му се е изплъзнала.
Леони нетърпеливо зачака да стане единадесет часа. Бе изпратила бележка на графиня д’Орвил веднага щом пристигнаха миналата вечер, в която я молеше да я приеме, споменавайки, че има нещо много важно, за което трябва да говори с нея лично и бе получила отговор, че графинята ще я чака в замъка в единадесет на другата сутрин.
Не знаеше какво щеше да прави без Алфонс. Той бе като скала, разсъждаваше логично и разумно, докато тя неминуемо би действала импулсивно. За нейна изненада, той не я разубеждаваше да посети графинята.
— Щом чувстваш, че това е правилно за Амели, тогава го направи — каза той. — Но не забравяй, тя може и да не ти повярва, че Амели е нейна внучка. Току-що е загубила сина си, Леони, може да сметне всичко това за измама.