— Но защо? Защо да сметне така? Аз няма да й искам пари. Ще й дам толкова пари, колкото е необходимо. Просто искам вместо мен да заведе внучката си в Бразилия… за да я спаси от лудостта на един човек.
Разбраха се да не споменават за Мосю, нито за участието му в смъртта на Шарл — нямаме доказателства, каза Алфонс, а това само ще я наскърби още повече. Засега нещата щяха да останат така.
Леони погледна часовника. Бе едва седем. Безсънната нощ й се бе сторила безкрайна, една от най-черните нощи в живота й. Лежеше в леглото с Беби до себе си и се питаше къде е Марок в този момент, дали вече е тръгнал към Мантон… молеше се Вероне да не е надушил вече нещо. А после за кой ли път преживяваше отново деня в Довил, припомняйки си как бе стояла на терасата да гледа весело плъзгащите се през залива лодки, чудейки се коя от тях е на Шарл. И как по-късно Мосю бе влетял в апартамента, бе я занесъл на ръце до леглото и я бе любил със същата дива страст както в началото на тяхното познанство. Господи, проплака тя в нощта. Чудовище, чудовище… О, Шарл д’Орвил, моя живот трябваше да отнеме, не твоя!
34.
Графиня Изабел д’Орвил се разхождаше по терасата на южната страна на замъка, радвайки се на неочакваната топлина на октомврийското слънце, спирайки от време на време, за да провери някое растение или да помирише последните увяхващи рози. Тя все още бе красива жена, макар събитията от последните няколко години да бяха оставили своя отпечатък, смъртта на съпруга й — а сега и на сина й. Гъстата й червеникава коса бе прошарена от сиви кичури, а около хубавите й очи започваха да се появяват бръчки. И вече не се усмихваше толкова често.
Топлите каменни стени на замъка зад гърба й си стояха там вече повече от триста години и постройката притежаваше чара на времето, натрупвал се, заедно с доизграждането й, през всичките години, преживени там от семейство д’Орвил, за да се превърне накрая в този артистично построен дом. Бе го обикнала още в мига, когато за пръв път дойде там като булка, на осемнадесет години.
Тя остави градинската кошница до себе си на терасата и седна на издяланата от дърво пейка, гледаща към поляните на парка долу. Слънцето се отразяваше от повърхността на водата в рова и тя се загледа как лебедите и дивите патици леко се носят по нея… такъв покой бе настъпил навсякъде. Шарл винаги бе харесвал есента, миризмата на пушек и свежите утрини… но трябваше да спре да мисли за това. Не биваше така… бе толкова болезнено да си припомня. Той бе така енергичен, толкова жизнен… а сега, толкова внезапно всичко бе изчезнало.
Едуар се появи на терасата, махна й и се запъти към нея. Слава богу, беше й останал Едуар. Да, все още имаше него, макар и за не много дълго. Скоро той щеше да се върне в Бразилия, сега, след като погребаха Шарл. Имаше собствен живот, за който трябваше да се погрижи. И тогава тя щеше да остане сама в тази голяма къща, съвсем сама. С болка си спомни как къщата винаги бе пълна с приятели на Шарл.
— Добро утро, мамо.
Изабел погледна с любов първородния си син, а той я целуна. На фона на загорялата му кожа пъстрите му очи изглеждаха още по-светли, почти прозрачни на слънце, а косата му бе като нейната, червеникава на цвят, гъста и чуплива, падаща над високото чело. Тя си спомни хубавото шестгодишно момче, което бе напуснало дома за първото си „приключение“ и се усмихна; сега той бе хубав млад мъж. Само тя знаеше колко много бе обичал Шарл и колко съсипан бе от смъртта му, само тя бе видяла сълзите му.
— За какво си мислиш? — попита я той и я прегърна.
— Чудех се какво ще правя сам-сама тук. Може би трябва да си купя малка вила някъде, на юг може би, или апартамент в Париж. Струва ми се, че няма да понеса да остана тук без вас.
Той тревожно я погледна.
— Защо не дойдеш с мен в Бразилия… не в Манаус, а в Рио? Луиза и Франсиско много ще се зарадват. Франсиско ду Сантус още не те е забравил — макар че сигурно си мисли за теб като за красивото седемнадесетгодишно момиче, което е срещнал преди толкова много години.
Тя се засмя.
— Не зная, Едуар, не зная какво бих искала.
— Не бързай, смятам да остана тук, докато ти се нуждаеш от мен. Кажи ми коя е тази мистериозна жена, която иска да те види толкова спешно?
— Нямам представа. Казва се Леони Бахри и е задно с мосю Алфонс дьо Бержера.
Едуар се намръщи.
— Чудя се какво ли могат да искат?
— Скоро ще разберем — каза тя, вдигна кошницата си и се запъти към салона, — ще пристигнат всеки момент.
— Алфонс — Леони нервно стисна ръката му, — няма да е лесно.
— Искаш ли да си тръгнем?