— О, не… трябва да я видя.
— Тогава да вървим. Не се тревожи, аз ще ти помогна. Тук съм, за да потвърдя думите ти. Тя ще ти повярва.
Изабел д’Орвил се приближи към тях с усмивка.
— Моля, седнете — каза им тя любезно, щом те се представиха. — Заинтригувана съм да чуя онова, което имате да ми кажете.
— Отнася се за вашия син, графиньо, за Шарл… Толкова съжалявам… не мога да ви опиша колко съжалявам.
— Естествено, скъпа моя.
Какво ли можеше да иска това красиво момиче? Очевидно бе разстроена. Тя погледна въпросително мъжа до себе си, но той не каза нищо.
Едуар влезе в стаята и безшумно затвори вратата зад себе си. Жената бе седнала близо до майка му, с гръб към него. Имаше най-изумителната коса и той успя да зърне прасковената кожа на врата й и изящния й гръб.
— Разбирате ли, аз познавах Шарл — говореше тя, — не от много отдавна, но… е добре, ние бяхме любовници, мадам — думите излязоха на един дъх от устата й.
Едуар се облегна на вратата и се заслуша. Майка му изглеждаше изненадана, но не и шокирана. А и защо ли, Шарл бе привлекателен младеж, разбира се, че е имал любовници… но какво искаше тя? Не изглеждаше като че е дошла да моли за пари… а и мъжът до нея бе олицетворение на почтеността. Той ли беше сегашният й любовник? Незнайно защо Едуар не смяташе, че е така.
— Мадам, не бих искала да ви шокирам и при други обстоятелства може би никога не бих дошла при вас, но… имам дете.
Дете — имаше предвид дете от Шарл? Дали това, което казваше бе истина? Едуар погледна към майка си. Тя здраво стискаше облегалките на креслото и той видя, че сега вече наистина бе шокирана. Прекоси стаята и застана зад нея.
— Аз съм Едуар д’Орвил — каза той и срещна погледа на Леони. — Преди да продължите, искам да ви напомня, че брат ми е мъртъв от съвсем скоро. Майка ми е много разстроена… не би могла да понесе още някой шок…
— Едуар… това сте вие!
Той замлъкна изненадан.
— Разбирате ли, Едуар, аз съм тук заради вас. Шарл ми разказа за вас. Той ми разказа, че е можел да ви каже всичко, всичките си тайни — че вие всичко можете да разберете. Затова знаех, че мога да ви се доверя с Амели.
— Скъпа моя — каза Изабел, — къде е това дете?
— Тя ще бъде тук скоро. Не разбирате ли? Искам да я вземете. Поверявам я на вас… тя е ваша внучка. — После се обърна към Едуар, в очите й бе изписано отчаяние. — Ваша племенница… тя е част от Шарл. И има нужда от вас.
— Мисля, че аз мога да ви обясня по-добре — прекъсна я Алфонс. — Това е странна история и не виждам смисъл да я усложнявам с подробности. Леони и Шарл са били любовници, за кратко. Една дъщеря, Амели, е била родена от тази връзка, макар Шарл нищо да не е знаел за това. Връзката им е била… случайна, а Леони е била обвързана с друг мъж по това време. Той е много ревнив човек, способен на всичко. Тя реши да скрие от него раждането на детето и Амели бе дадена на едно семейство от южното крайбрежие. Но той вече е разбрал за детето и ние се страхуваме, че представлява заплаха за нея, че ревността му може да го накара да премине границите на нормалното. С две думи, Амели е в опасност. В усилията си да предпази дъщеря си от тази опасност, Леони дойде при вас да ви помоли вие да я вземете — и, по-специално, да изведете детето извън страната, да го вземете със себе си в Бразилия. Очевидно тя не иска нищо в замяна, всъщност тя ще ви даде сума, каквато вие определите, за да се грижите за дъщеря й. И, веднъж поверила детето си на вас, никога няма да ви моли отново да я види. Това е единственият начин да осигури нейната безопасност.
Думите му звучаха правдоподобно и Леони благодари на Бога, че той е дошъл с нея. Без него щеше да изглежда като някоя истерична жена, обезумяла от смъртта на любовника си. Но Алфонс бе толкова трезв, толкова точен… сигурно му бяха повярвали.
— Но аз трябва да я видя — очите на Изабел се бяха напълнили със сълзи и Леони коленичи до нея.
— Мадам, трябваше да се разделя с бебето си, когато тя бе само на един месец. Не съм я виждала от тогава. Тя скоро ще бъде тук и аз ще я видя само още веднъж, а после ще я поверя на вас… трябва да я приемете, мадам. Ако откажете, не зная какво ще правя.
— Искате да кажете, че любовникът ви ще убие детето? — учуден попита Едуар.
Погледът му и този на Леони се срещнаха.
— Вече не е мой любовник. Да, той ще я убие. Повярвайте ми, Едуар д’Орвил, ще го направи.
Вечерната мъгла се спускаше все по-надолу, докато Едуар и Леони мълчаливо се разхождаха покрай реката. Потокът от думи бе спрял, а сълзите — пресъхнали. Той усещаше, че тя е вече по-спокойна, облекчена само от това, че му е разказала всичко — за Шарл, нейния корабокруширал моряк и за „Мосю“, любовника й, както и за странните им отношения. Разхождаха се така покрай реката от няколко часа. Тя не бе премълчала нищо, или почти нищо. Оставаше само едно нещо — мистериозната смърт на Шарл. Не е възможно просто да е бил застигнат от силна буря и да е изхвърлен зад борда в развълнуваното море… имало е отлични условия за плаване. Едуар бе разговарял с някои от приятелите му яхтсмени, на които им се виждаше съмнителна набързо направената аутопсия, изчезването на помощника, който никой не познавал, както и фрактурата на черепа — като от силен удар. Шарл вероятно е бил вече мъртъв, преди да падне във водата, му бяха казали те. Някои смятаха, че помощникът му го е убил — но защо? Какви са били мотивите му? Е, сега вече имаше един. Бил е любовник на Леони… а Леони е била обвързана с ревнив мъж, способен така да се разяри, че да убие детето й.