— А сега по-добре ми разкажи какво точно се случи с Шарл? — тихо каза той.
— Какво имаш предвид? — спря учудена Леони.
— Мосю ли го уби?
Погледът му питаше единствено за истината.
— Нямаме доказателства — отвърна тя.
— И все пак?
— Да. Убедена съм, че той го е убил. Затова се страхувам, че може да убие и Амели.
Той не бе подготвен за това, макар и сам да я бе попитал. Брат му, скъпият му по-малък брат… момчето, което сам бе научил да плува и да управлява лодка… убито от чудовищния любовник на тази жена.
— Къде е той? Аз ще се изправя срещу него. Ще намеря доказателство… проклет да е!
— Не, не, не… моля те, Едуар… не разбираш ли? Всичко е било организирано, аутопсията и коронера, дори и полицията. Той е прекалено силен, Едуар… никой не може да се изправи срещу него. Той контролира всичко.
— Тогава аз ще го убия.
Тя хвана ръката му и я долепи да пламтящата си буза.
— Моля те, недей… нека няма повече убийства. Помисли за майка си, помисли за Шарл. О, не трябваше изобщо да ти казвам. Единственото, което има значение, сега е Амели. Тя е дъщеря на Шарл. Само ти можеш да я спасиш — само ти можеш да се грижиш за нея. Ти ще бъдеш неин баща. Не можеш да станеш убиец не заради Мосю… а заради мен.
Убиец. Чувстваше се безпомощен. Какво да прави? Как можеше да остави ненаказана смъртта на Шарл?
Леони прочете мислите му.
— Аз ще се погрижа за Мосю. Един ден ще получа моето отмъщение.
Внезапен порив на вятъра духна косата й назад и откри бледото й афектирано лице. Силно лице, помисли си Едуар, но устните й треперят. Той наведе глава и я целуна. Устните й бяха топли, нежни, меки. Ръцете му обгърнаха крехките й рамене, а погледът му срещна нейния разбиращ поглед, но само за миг — кратък миг на онова, което би могло да бъде.
— Ела с мен, Леони — каза той. — Да вземем Амели и да заминем заедно за Бразилия, далеч от всичко това. Там ще бъдеш в безопасност, той никога няма да те намери. Позволи ми да се грижа за теб.
Бе толкова примамливо, той й предлагаше всичко, за което бе копняла, своята мъжка сила, уют и закрила — и може би любов? Тя се изплъзна от прегръдката му. Това не можеше да се случи. Тя трябваше сама да посрещне съдбата си. Като Сахмет трябваше да бъде безмилостна към враговете си, да защити любимите си същества, своята обична Амели.
— Забрави ме, Едуар — прошепна тя, — отведи Амели и я обичай, това е всичко, за което те моля.
После внезапно се обърна и изчезна като мярнала се само за миг нощна пеперуда.
Мадам Френар бе настояла да придружи Марок до Тур с детето.
— Няма да се справиш без жена — категорично му бе заявила тя. — Детето се нуждае от определени грижи.
Никак не бе лесна задача да откъсне Амели от новата й майка. Цялото семейство я бе заобичало и дори децата плакаха, когато я взе. Единствено настояванията на мосю Френар, че тя е в опасност, ги убедиха да я дадат. Но ето че най-сетне бяха пристигнали.
Алфонс ги посрещна във фоайето на хотела и бебето му се усмихна очарователно. Тя обичаше компания, а и защо да не обича. Нали всички й говореха с такова желание, казваха й, че е хубава и я щипваха по бузките. Миличка, помисли си Алфонс, какво ще стане с теб сега? Как ще се откаже изобщо Леони от нея? Та тя сега е дори по-очарователна.
— Леони е в замъка — каза им той. — Всичко е уредено. Имаше ли някакви проблеми, Марок?
— Никакви. Изглежда, Вероне е прекарвал повече време да залага в Казиното, отколкото да търси детето… имахме късмет.
— Надявам се — спокойно отвърна Алфонс.
Марок се усмихна. Алфонс му харесваше.
— Ще почакам тук тогава — предложи той. — А ти й занеси детето.
Алфонс внимателно пое кошницата с детето, сякаш бе някакъв опасен пакет. Не беше свикнал с деца, а Амели започна радостно да гугука от несръчното раздрусване. Ами да, помисли си той, няма да е лесно.