Едуар седеше срещу Леони, когато Алфонс й подаде бебето. Нищо по-хубаво не бе виждал от лицето й в момента, в който видя детето си. То засия с такова излъчване, че му се прииска да я прегърне, да я спаси от предстоящото. Подобна радост бе крехка.
— Амели — прошепна тя, усмихвайки се на малкото си момиченце. — Това съм аз… спомняш ли си ме? Ние бяхме заедно в началото… може би някъде из гънчиците на малкото си мозъче си ме спомняш.
Амели протегна ръчичка, сграбчи хубавите мъниста, които се поклащаха над лицето й и ги дръпна, опитвайки се да ги налапа — нали така правеше с всичко хубаво.
Леони се засмя и я притисна по-близо до себе си. Бе толкова красива със своето дете.
— Леони — каза Алфонс, — страхувам се, че не трябва да забравяме защо сме тук.
— Разбира се… но само няколко минутки — моля те?
Те я оставиха насаме с Амели… само десет минути обаче, предупреди я Алфонс. Само десет минути за остатъка от живота й!
Амели бе точно такава, каквото знаеше, че ще е, румено, русичко, усмихнато дете — вече имаше две малки бели зъбчета и ослепителна усмивка. Тя нежно галеше копринената руса косица, усещайки нейната мекота, настойчиво изучаваше личицето на детето си, наваксвайки изгубените месеци — и натрупвайки спомени за предстоящите самотни години. Амели размахваше ръце и се усмихваше на майка си. Леони също й се усмихваше и й шептеше нежни думи. А после Амели пак я дръпна за перлената огърлица.
— Ето — каза Леони, — вземи я, скъпа моя, не съм ти донесла никаква играчка — вместо това вземи нея.
Тя се засмя, защото Амели сграбчи огърлицата в малкото си юмруче и започна да я размята напред-назад. О, колко пленителна бе… а им оставаха да бъдат заедно само още десет минути, последните им десет минути.
— Знам, че не бива да те питам за това — каза Едуар, докато заедно крачеха по терасата, — но кой е той… нейният любовник?
— По-добре е да не знаеш.
— Сам разбираш, че лесно мога да разбера, ако искам.
Алфонс го погледна в очите.
— Да. Така е. Но се надявам да не го направиш. Повярвай ми, Едуар, когато казах, че е по-добре да не знаеш… ако веднъж научиш, ще се изкушиш да предприемеш нещо. Не искам да те обременявам с това — Леони също не иска. Не забравяй, че детето е на първо място.
Едуар въздъхна.
— Само едно хубаво нещо се е получило от цялата тази работа — детето. Майка ми си има внучка — спомен от Шарл.
Забързана, Изабел се приближи до тях.
— Тук ли е? Пристигна ли вече? — извика тя.
Алфонс погледна часовника си. Десетте минути вече бяха изтекли.
— Оставихме я насаме с детето — обясни той, — но вече е време.
Това напрежение е непоносимо, помисли си Изабел. Искаше й се да види детето и едновременно с това не й се искаше — ами ако тя изглежда точно като Шарл на същата възраст? Господи, не би могла да го понесе.
Но това бебе бе русо, със златисти очи и прасковена кожа.
— Амели — нежно каза Леони на детето си, — това е баба ти и тя ще се грижи за теб. А това е Едуар, твоят нов баща… той ще те обича, както би те обичал истинският ти баща.
Тя подаде детето на Изабел и стараейки се да контролира гласа си, каза:
— Сега трябва да си тръгваме, Алфонс.
После се обърна и изтича от стаята. Изабел се втренчи в нея с бебето в ръце.
— Леони — извика тя, но Леони не спря.
Едуар я настигна, когато излизаше от салона навън на моравата.
— Леони — сграбчи ръката й той, — моля те спри, Леони, не бягай.
Той я прегърна, притисна разтрепераното й тяло до себе си, докато тя се успокои, а после щом вдигна глава към него, я целуна. Нежно, без страст, изпълнен с любов.
35.
Просторната сребърна стая бе студена. В голямата камина не гореше огън и нямаше цветя, които да разпръсват чувствения си аромат във въздуха. Мосю не бе забелязал това. Бе тук от няколко часа, чакаше. Все някога тя трябваше да се върне. А после? Какво? Той удобно се настани в креслото, припомняйки си как се бе чувствал, когато научи, че е болна, че трябва да замине за няколко месеца. Тогава агонизираше, казваше си, че тя трябва да се оправи, че не може да умре и да го остави! А всъщност през цялото време се е преструвала, правела си е планове да замине, за да роди дете от друг мъж. Господи, та тя го направи на глупак. По-лошо. Накара го сам да се направи на глупак! Е, единственото, което му оставаше сега, бе да намери детето. Вероне щеше да знае къде е до няколко дни, този човек бе много способен. Ако не беше интуицията му, никога нямаше да научи за детето. А сега и Вероне знаеше как е бил направен на глупак от… факта, че любовницата му е родила дете от друг мъж! Но той не знаеше какво се е случило с Шарл — не е благоразумно да пазиш всичките си тайни в един сейф… беше си намерил други агенти за това.