— Ами ако Амели е твое дете, Мосю? Ако Амели наистина е твоя дъщеря?
Вратата се захлопна зад гърба й, а той се втренчи невярващ след нея. Какво говореше тя? Искаше му се да изтича след нея и да я помоли да му каже истината. Негово ли беше детето? Възможно ли бе това? Нима бе убил Шарл д’Орвил за нищо? Той се приближи до прозореца и се загледа невиждащ в градинката по средата на площадчето. Тя си бе отишла. Беше го напуснала. Единственият ключ бе детето. Щом веднъж я намереше, Леони щеше да се върне при него — той щеше да й предложи дъщеря й… жива… нямаше да я заплашва нищо, докато Леони останеше с него.
Но как можеше да разбере дали Амели е негово дете? Не го ли правеше отново на глупак Леони? Трябваше да я намери — дори да му отнемеше целия живот, щеше да я намери. А после щеше да си върне Леони.
Той закрачи покрай дългите завеси, развърза шнуровете с пискюли и те се спуснаха като сребърна мъгла, обгръщайки светлината на стаята. Тази сцена бе присъствала на последното си представление.
КНИГА ВТОРА
1902–1910
36.
Амели д’Орвил отметна нетърпеливо назад гъстата си руса коса и надникна от плевника към Роберто и Диего, които я чакаха в конюшнята десет стъпки по-надолу. Обратният път изглеждаше ужасно дълъг и тя с копнеж погледна стълбата.
— Казах ти, че няма да го направи — презрително извика Диего, — ти какво очакваше? Тя е момиче, пък и е само на осем.
— Ще го направи — упорито отвърна Роберто ду Сантус, — тя не е страхливец.
По дяволите, мислеше си Амели, сега няма връщане назад — трябва да скоча, Роберто вярва, че мога да го направя… а и няма да се оставя Диего Бенавенте да ме надвие. Провеси голите си крака през плевника, премести се до самия му край, балансирайки несигурно. Диего бе затворил вратата, така че никой да не може да ги види и сега вътре бе твърде тъмно. Тя едва различаваше очертанията им, подпряна с ръце на стената и… зачака. Косата на Роберто, руса като нейната, блестеше в сумрака, докато той бе вперил поглед в нея.
— Всичко е наред, Амели — извика той, избутвайки бала слама на мястото под нея, — това ще омекоти падането ти… няма да се удариш, обещавам.
Трябва да го направи, каза си той, овладявайки съжалението, което изпитваше към нея. Не можеше да остави Диего да спечели, тогава той никога повече нямаше да й позволява да си играе с тях — а Роберто не можеше да понесе да я пренебрегват.
— Хайде — окуражи я Роберто, — аз ще те хвана.
Вкопчила се за гредата, Амели здраво стисна очи и се плъзна по ръба, увисвайки несигурно във въздуха… секундите препускаха… ръцете я заболяха, повече не можеше да се задържа. Земята я притегли към себе си с голяма скорост и тя се просна в сеното с Роберто, който бе предотвратил падането й, като я хвана точно преди да тупне долу.
— Добре ли си? — попита той, поглеждайки я, за да види дали не плаче.
Амели седна.
— Ти ни измами — запротестира Диего. — Роберто сложи сламата отдолу, а така стана поне с няколко стъпки по-ниско. Както и да е, Роберто ти помогна.
— Не съм ви измамила — ядосано извика Амели. Никога не можеше да надвие Диего — той винаги имаше готов отговор. Унижаваше я, защото е момиче и защото бе само на осем години — винаги се надуваше, че той е вече на единадесет, с една година по-голям от Роберто… и непрекъснато я провокираше да прави разни рисковани неща, които бяха свръх възможностите й. Но той още не я беше надвил! Макар че си беше ударила глезена и много я болеше, усещаше, че може да се разплаче.
— Разбира се, че не ни е измамила, Диего — разумно каза Роберто, опитвайки се както обикновено да запази мира между тях, — тя наистина се справи.
Диего разтвори вратата на конюшнята.
— О, хайде — промърмори той, — нека препуснем с конете към полетата с кафе.
— Защо винаги трябва да правим това, което ти искаш, Диего Бенавенте? — извика Амели, измъквайки изпод себе си наболяващия я крак и превивайки се върху балата със слама.
— Хайде, Амели, моля те — примоли й се Роберто, — ще ти дам да яздиш Бичо.
Тя обожаваше Бичо, а да го язди бе удоволствие, което й позволяваше само когато бе изключително благоразположен към нея.
Амели наведе глава.
— Не искам — промърмори тя. — По-добре да си остана тук.
— Остави я, Роберто — каза Диего, запътвайки се нетърпеливо към вратата. — Хайде да се състезаваме — обзалагам се, че Виниций ще победи Бичо някой ден.
Роберто се поколеба.
— Сигурна ли си, Амели?
— Разбира се, че съм сигурна!