— Хайде, Роберто!
— Ами… добре… ще се видим по-късно, Амели.
Амели изчака да пресекат двора към ливадката до конюшнята, сдържайки сълзите, докато те изчезнат от погледа й. Оу! Глезенът й наистина я болеше.
— Мразя те, Диего Бенавенте — разхълца се тя, побърза да се изправи на крака и закуцука след тях.
От верандата Себастиау ду Сантус наблюдаваше Амели да накуцва през двора, без съмнение търсейки Роберто. Той сдържа импулса си да се втурне след нея и да разбере какво се е случило — щом тя искаше да бъде с момчетата и да участва в момчешките им игри, тогава сама трябваше да си го извоюва. Макар че изглеждаше толкова малка и уязвима в тумбестите си шорти, настояваше да ги носи, за да бъде като Роберто — тя обличаше дори ризите му и приглаждаше колкото се може по-добре назад гъстата си грива, за да изглежда косата й къса като неговата — защото, разбира се, Изабел не й позволяваше да я отреже. Много често, когато д’Орвил посещаваха фазендата на Кастело ду Сантус през празниците, намираха Амели заспала свита на кълбо в леглото на Роберто, двете им руси главици лежаха една до друга на възглавницата, а нейните две котенца дремеха в краката им. Както и да е, каквото и да й се бе случило, обзалагаше се, че Диего Бенавенте има нещо общо с това. Диего го изнервяше въпреки мургавия си добродушен вид и очарователна усмивка — той можеше да се измъкне с изкусни приказки от всяка неприятност. Жалко, че Роберто бе толкова близък с него, но при положение, че родителите им са били приятели през целия си живот и фазендата на Бенавенте бе в съседство с тяхната, бе съвсем естествено Диего да е най-добрият приятел на Роберто. А на горката Амели много й се искаше да изпълнява тази роля.
Той обичаше Амели от първия ден, когато я бе видял — русо сияещо момиченце, което щеше да живее с неговото семейство в пълната с момчета къща. Той, най-големият син на ду Сантус, беше на седем години, а братята му Флавио — на шест, Маркус — на четири и Роберто — само на три. Тя бе влязла в къщата им и в сърцата им толкова спонтанно, сякаш бе дъщеря на ду Сантус, а меките й къдри, продълговатите й кехлибарени очи и женственият й чар го направиха неин предан роб. Първото нещо, което правеше винаги, когато се върнеше в къщи от училище, бе да намери Амели, прекарваше часове наред с нея, яздейки наоколо върху гърба на Зезе, любимеца на Роберто, овена с отрязани рога, малките й пръстчета стискаха власатата му козина, а тихичкото й весело хихикане го развеселяваше, както и опитите й да го пришпори, като го смушква в слабините с малките си пети. А когато порасна, разбира се, понеже Роберто бе по-близък на възраст до нея, той се превърна в най-важния й другар в игрите — но Себастиау си остана нейният изповедник, онзи, на когото казваше всичко — всичките си тайни, страхове и тревоги. Той бе научил Амели да плува, когато тя му бе доверила, че се страхува да не се удави като баща си и майка си — с негова помощ бе преодоляла този страх.
Себастиау смяташе за щастлив деня, в който Изабел д’Орвил бе решила да остане при стария си приятел и далечен братовчед Франциско ду Сантус. Връзката между двете семейства водеше началото си от 1567, когато Франсоа дьо Сен Шапел преплавал от Онфльор до Бразилия и станал един от първите заселници в обширната нова земя. Семейството му никога не загубило връзка с родната си страна и макар името им да се побразилчило, всяко поколение изпращало синовете си обратно във Франция, където получавали образование. Франциско Кастело ду Сантус, неговият баща, никога не забравил топлото гостоприемство, което френското семейство оказало на срамежливия младеж, пристигнал в Париж, за да заеме мястото си в университета, и особено любезността на най-малката им дъщеря, Изабел. Тя го бе вземала със себе си на партита, бе го запознала със своите приятели и го бе посветила в маниерите и обичаите на френския живот, вдъхвайки му нова увереност и карайки го да се чувства у дома си.
Всъщност Франциско си бе въобразил, че е влюбен в Изабел — докато не се върна в къщи и не срещна чернооката Луиза с дълга черна коса. Как бяха успели да си родят руси, приличащи на скандинавци синове — това озадачаваше самите тях.
Тиа Агостиня се показа на широката врата, водеща от трапезарията към верандата, тежката й походка лекичко разклащаше дори еластичните кедрови дъски на пода. Погледът й проследи този на Себастиау, когато в далечината фигурата на Амели се спря за малко, после се наведе да разтърка глезена си, обърна се и бавно започна да се връща по собствените си стъпки.
— Това дете отново води някаква битка — въздъхна тя.
Себастиау й се усмихна. Агостиня бе старата им бавачка, тя бе отгледала всички момчета на ду Сантус, а преди тях и баща им и неговите братя и сестри, и еднакво ги обичаше всички. Но той подозираше, че и за нея Амели е специална.