— Какво се е случило пък сега? — извика Агостиня и се разтича да помогне на Амели да се качи по стъпалата на верандата.
— Глезенът ми — каза Амели, отбягвайки въпроса, — мисля, че е счупен.
Тя облекчено погледна Агостиня. Сега всичко щеше да бъде наред. Агостиня знаеше как да се погрижи за каквото и да било. Тя намери някакви билки и листа и ги накисна във вода, за да станат на компрес, като през цялото време мърмореше заклинания на йоруба, нейния майчин език, което вероятно би трябвало да предизвика някакъв магически ефект. Самата Тиа Агостиня изглеждаше като магьосница — бе толкова огромна — висока над шест фута и почти толкова широка, бе прекрасно гладка, мека и махагонова на цвят, а косата й стоеше като пухкав червеникав ореол около засмяното й лице. Освен това имаше най-големия и най-уютен скут, където можеше да се сгуши някое дете.
Агостиня се засмя с нисък гърлен смях, който винаги караше Амели също да се засмее.
— Не е счупен, мъничката ми, само е навехнат. Сега ще го оправим.
— Какво точно се случи, Амели? — попита Себастиау, не й позволи да се измъкне.
Амели избягваше да го погледне.
— Просто скочих, това е всичко.
— А къде бяха Роберто и Диего?
Амели зарови лицето си в гърдите на Агостиня, а тя я вдигна на ръце и я пренесе в кухнята, така отговорът на въпроса на Себастиау се чу съвсем приглушено. Нямаше значение — и без това знаеше, че тя никога не би издала Роберто.
Изабел бе смятала, че животът в Рио е изостанал с шестдесет години от този във Франция, във фазендата сякаш се бе върнала назад с векове. Но точно в това бе нейният чар, нищо там не се променяше. Изолирана на стотици акри от полетата с кафе, голямата къща бе всеобхватна и уютна като ръцете на Тиа Агостиня и Изабел никога не можеше да реши кога й харесва повече: през деня, когато слънчевата светлина се процеждаше през дървените капаци на прозорците във високите салони и щастливата фамилна къща се огласяше от детските гласчета; или във вечерните часове, когато слънцето хвърляше дълги кротки сенки по моравата, докато всички се събираха на по едно питие на верандата, за да се наслаждават на прохладния въздух и компанията си; или нощем, когато единствената светлинка идваше от старите маслени лампи и високите восъчни свещи, които с весело блещукане прогонваха тъмнината от семейната сцена около широката маса в трапезарията, събираща често две дузини гости.
Ако някой я беше попитал преди осем години къде най-много би искала да живее по света, би съобщила, без да се колебае ни най-малко, в Шато д’Орвил. Сега сигурно щеше да поспре, да си даде време да обмисли въпроса — и дори тогава може би нямаше да е способна да отговори. Тази къща й бе любима, но новият й дом, Вила д’Орвил, бе също толкова специална по свой по-съвременен начин, построена на дългото празно пространство на плажа зад големите хълмисти хребети на планината Сиера Невада, която отделяше Копакабана от останалата част на Рио.
Едуар бе избрал мястото, купувайки го на безценица, знаейки, че един ден цената му ще е много висока — то гледаше към плажа Копакабана — където големи смарагдени вълни с бели гриви бавно се разгъваха, за да се разбият в равния бряг и да попият с леко съскане в мекия пясък. Едуар се бе отдал на планове за къщата, обмисляйки подробностите всяка минута, планирайки и препланирайки, търсейки съвършенството в новия дом за д’Орвил, сякаш не можеше да си позволи да мисли за нищо друго — или за никой друг. Бе вложил същата енергия и в работата си в каучуковата плантация, погребал се бе в джунглите на Амазония в продължение на месеци, изпращайки телеграми от Манаус, когато можеше, за да съобщи на Изабел, че още е жив и здрав и дълги, любовни съобщения на Амели. Дори сега Изабел подозираше, че той още изпитва самотен копнеж по жената, която едва познаваше — и за чието дете сега се бе превърнал в баща. Леони. Какво чудо бе направила тя в живота им… сякаш ги бе благословила, давайки им Амели. Не само защото Амели нежно им напомняше за Шарл като момче — в начина, по който накланяше главата си, когато се усмихваше, по който свиваше ръцете си в юмруци, решена на всичко, когато върви напред или с ниския си, клокочещ, радостен смях — но и заради самата обичлива природа на Амели и нейната интелигентност. Не можеше да се сбърка чие дете бе тя. Амели бе копие на майка си.
Амели най-сетне бе спечелила своята битка и щеше да тръгва на училище. Разбира се, тя искаше да посещава колежа „Педро II“ заедно с всички момчета на ду Сантус, но я принудиха да учи в девическо манастирско училище. И в това, мислеше си Изабел, бе проблемът. Не за Амели, а за нея. До този момент животът на Изабел бе запълван от Амели и ежедневната грижа за нейните дойки и бавачки. А сега, когато Амели я нямаше по цял ден, товара на времето падна върху плещите й. Докато, разбира се, не й дойде на ум един план… идеята се зароди от комплиментите на приятелите. Комплиментите бе заслужила вярната Селестин, старата готвачка на замъка, която заедно със съпруга си Жорж бе отказала да се пенсионира, когато Изабел напусна Франция. Двамата отхвърлиха всички аргументи на Изабел и също пристигнаха в Бразилия. Селестин бе научила нови гозби в кухнята във вилата на ду Сантус, където бе посветена в тайните на бразилската кухня и нейните африкански корени, с нейните особени мазнини и подправки, черния фасул и червения пипер. Имаше и други тайни, прославени от прислугата на ду Сантус, които тя не си бе правила труда да усвоява — рога на овни, привързани към дърветата, мистериозни отвари от странни растения, огньове, запалени през нощта на кухненския праг — и всичко това с едно-единствено предназначение — да предпазва от зло. „Какво е пък това?“, бе възкликнала Селестин, ужасно учудена, когато откри малки етикетчета, поставени на бурканите със сладка и конфитюри. „Молитви, да държат настрана мравките!“ Тя не спря да се изненадва как такива приятни хора могат да имат подобни дивашки обичаи. Но готвенето й, изключително ценено във Франция, бе приело ново измерение и Вила д’Орвил — чието име бе изписано върху арката на изящната широка порта от ковано желязо с грифони пазачи, кацнали върху старите колони от замъка — скоро стана известна като къщата, в която сервираха най-добрата храна в Рио — в най-прекрасното, най-цивилизовано обкръжение. Една покана за вечеря при Изабел бе истинска награда. В края на краищата, мислеше си Изабел, през по-голяма част от живота си съм се грижила за замък с тридесет спални — какво толкова трудно може да има в това, което ми хрумна?