Въпросът беше как щяха да реагират Едуар и Франциско? Няма по-добро време да разбера това, реши тя, докато слизаше по стълбите за обяд, от настоящия момент!
— Мислех си — започна тя няколко минути по-късно, докато Франциско й наливаше чаша бледорозово вино, — че сега, когато Амели толкова рядко си е в къщи, животът ми започва да става малко скучен.
Франциско и Луиза я погледнаха с тъмните си очи, а насмешливият сив поглед на Едуар отново бе скептичен. Какво ли бе намислила пък сега?
— Мислех си — ясно продължи Изабел — да отворя един ресторант. Ще го нарека Павилион д’Орвил.
37.
В офиса бе задушно. Жил свали сакото си и го метна на облегалката на стола, разхлаби вратовръзката си, докато крачеше към прозореца и се загледа към изобилието от листа по кестеновите дървета. Бе идеален майски ден — идеален да се намираш на Лазурния бряг… на яхтата може би с жена, да се наслаждаваш на слънцето и на бриза и на свежестта на ранното лято. Но с коя жена? О, вече беше опитвал. Бе имал жени след Леони, но те задоволяваха единствено моментните му нужди. Никоя не успя да удовлетвори неговия копнеж.
От натрупаните книжа на бюрото си измъкна последния доклад… тя още си бе на старото място, живееше си кротко там, допълвайки малките си доходи, като бе превърнала Вилата в странноприемница. Защо? Когато можеше да има всичко? Дори не й направи впечатление, когато си бе взел всичко обратно; бе му изпратила ключовете от сейфа в банката — в неговата собствена банка, — и му беше казала да си прибере бижутата. Бе оставила дрехите си да висят в скрина — самуреното палто и дългата до петите синя лисица, нощниците на Уърт и халатите от „Сера“. Бе накъсала безполезните акции на парченца и ги бе пръснала по леглото, а той заличи името й от нотариалните актове върху цялата собственост — с изключение на едно. Вилата. Нейният нотариален акт й принадлежеше свободно и безусловно и той проклинаше деня, в който й го бе дал — това бе нещо, което не можеше да върне и което я бе спасило. Тя бе имала своето убежище, своето място, където да избяга и да бъде в безопасност.
Бе се оказало невъзможно да я шпионира на такова изолирано място и докладите пристигаха все по-рядко. Ходила да пазарува в Сен Жан или плувала сутринта… все обикновени неща. Понякога отиваше в Ница или Монте Карло, обядваше в кафенето и пускаше някои писма в пощата. Никога вече не ги оставяше в пощенската кутия горе на пътя, защото той можеше да разбере на кого пише.
Захвърли доклада на бюрото и неспокойно закрачи из стаята. Имаше нужда от информация всекидневно! Имаше нужда да знае какво прави сега, когато той не беше там, когато го бе осъдила на самота — повторно. Той се отпусна в голямото кожено кресло и стисна в длани главата си… ако знаеше, щеше да е по-добре, можеше да си я представи с какво се занимава — почти като да е там, както правеше в училище, когато не можеше да не мисли за майка си. С нея трябваше да си представя всичко, да си измисля сцените и диалозите… но с Леони бе реално. О, Господи, Леони, Леони… върни се при мен.