Амели бе единственото й слабо място, но от Амели нямаше и следа. Той прерови Европа за детето, следвайки най-малките знаци, ангажирайки най-добрите детективи… и всичко това напразно. Започна от крайбрежието с приемните родители, но те не знаеха нищо; в продължение на две години следи Каро и Алфонс, също и Марок… всеки от познатите й. Дори стигна дотам че нае един човек, който да направи малко разследване в Шато д’Орвил. Бе просто проблясък на една идея — че може да е завела детето там, — нелепо, разбира се, да си мисли, че семейство като д’Орвил могат да приемат едно копеле, което някаква си жена твърди, че е на сина им, но все пак тази жена беше Леони. Неговият човек бе докладвал, че замъкът е затворен и капаците му са спуснати, графиня Изабел д’Орвил — една сломена жена след смъртта на сина й — бе заминала в чужбина. Той се разстрои от новината за Изабел д’Орвил… майката на Шарл… не се бе сетил за нея, когато замисляше всичко. Веднага повика своя човек и се опита да забрави за нея.
Винаги се стигаше да едно и също. Амели бе ключът към Леони. Без Амели нямаше нищо… с нея можеше да предложи на Леони всичко, дом за детето й, сигурност… и себе си. Ако не се съгласеше, тогава детето щеше да бъде неговото оръжие — Леони щеше да се върне при него, за да се увери, че дъщеря й не е наранена. И, разбира се, веднъж завърнала се при него, всичко вече щеше да бъде наред… щеше да бъде както в началото. Той си спомняше онова лято, когато тя скачаше във водата от яхтата, а след това го хранеше с чинии скариди и сирене — никакви омлети повече, бе му казала тя — те се бяха смели заедно, а след това той я любеше… обладаваше я… притежаваше я.
Трябваше да намери Амели. Идеята го осени внезапно. Ако не можеше да я проследи, тогава му оставаше още един начин да се добере до нея. Той грабна сакото си и се запъти към вратата.
— Няма да се връщам този следобед, Вероне — извика през рамо, — изникна нещо много важно.
Вероне го наблюдаваше с повдигнати вежди. Мосю дукът не бе вече същият отдаден на работата си мъж, както някога.
Пликът изглеждаше твърде официален, озадачена, Леони го подържа в ръка. Имаше нещо заплашително в този дебел кафяв плик, запечатан с розов восък. Подателят бе някакъв парижки нотариат.
— Беби — извика тя, профучавайки през градината към плажа. Малкото котенце заподскача по дървените стъпала след нея, а тя вече бе изхлузила обувките си и крачеше боса по топлия пясък към слънчевите скали. Седна там за малко, взирайки се в спокойното море, събирайки достатъчно кураж, за да го отвори. После сви рамене, може пък да бяха добри новини. Разкъса плика и разгъна документа.
Не може да бъде! Мосю трябва да е полудял. Претендираше, че той е баща на детето й — щеше да я принуди да му върне дъщерята. Щеше да убеди съда, че тя е негодна за майка, защото е изоставила детето си, че не е способна да се грижи сама за Амели — и че той, бащата, има законно право и желание да осигури благоденствие на дъщеря си.
— О, Беби — прошепна тя, — струваше ми се, че сме в безопасност, мислех, че след осем години той може би вече е забравил. Как може да съм била толкова глупава?
Тя отново погледна книжата в ръцете си. Какво щеше да прави? По никакъв начин съдът не можеше да я накара да им каже къде е Амели… пък и самата тя не знаеше. Не бе получавала и една дума от д’Орвил — предпазна мярка, за която сама бе настояла, страхувайки се, че Мосю може да залови писмата и чрез тях да проследи Амели. Сега разбра, че е била права, а и така нямаше да й се налага да лъжесвидетелства, когато каже, че не знае къде е Амели… това бе единственото, което имаше намерение да заяви в съда. Както и, разбира се, че детето не е негово.
Вдигна Беби и я сложи на коленете си, още размишлявайки. Мосю сигурно знаеше, че тя ще отрече бащинството му. Дали наистина бе подготвен да се справи с това? Наистина ли той — Жил дьо Кормон — щеше да остави да плъзне мълва, която би се понравила на цял Париж, да разтръби на целия свят, че неговата любовница го е мамила, че той не е могъл да задоволи една жена! Ами тогава тя щеше да го унижи, без да й мигне окото… щеше да го накара да се почувства като глупак. Беше се научила как да играе с него собствената му игра.