— Само ако бях намерила някакво доказателство, Беби — промърмори тя, — можех да го обвиня в убийството на Шарл — но просто няма улики. Той е прекалено умен.
Тя, Каро и Алфонс какво ли не опитаха, за да нарушат мълчанието около случая д’Орвил, но това се оказа невъзможно. Всичко се бе случило прекалено бързо, никой не знаеше нищо — единственото, до което се добраха, бе едно описание, по разказите на останалите яхтсмени, на човека, бил в лодката заедно с Шарл… едър мъж с рядка червеникава коса, с необичайно малка глава за такова голямо тяло, предразположен към пълнеене… който разбирал от лодки. Описанието на убиеца на Шарл се бе запечатало в съзнанието й. Алфонс бе наел детективи, за да го търсят, но не постигна никакъв успех.
Тя изтръска полата си, гушна Беби и боса закрачи по брега, във водата. Вилата, блестяща и бяла под безоблачното майско небе, наистина бе неин дом, нейно убежище. Щеше да бъде доволна, ако можеше да доведе тук Амели, да я гледа как расте пред очите й. Животът й щеше да бъде прост и ясен.
— Но ние не сме създадени за прост и ясен живот, Беби — каза тя и целуна котето по малкото розово носле. — Трябва да се върнем в Париж и да се борим. Единствената беда е, че за това ще са ни необходими пари — а нямаме.
Пол Бернар изучаваше двете жени на масата до прозореца. Бледата слънчева светлина се процеждаше през дългите мрежести завеси, подчертавайки суровия профил на Леони и гривестата й коса. От неговия ъгъл приличаше на образ от някоя древна монета. Но роклята й никак не бе подходяща — бе скъпа и модна, в дискретно тъмносиньо с бяла якичка и малки перлени копченца. Но за Леони трябваше нещо по-пищно, екстравагантно — тя притежаваше природно великолепие, което караше погледите да се извръщат към нея, с каквото и да бе облечена, а в подходящи дрехи можеше да бъде нещо повече от просто красива, можеше да бъде зашеметяваща.
Бе извървяла дълъг път от малкото момиче, което бе срещнал във влака, бягащо от Мазард. Сега, на двадесет и седем, бе дори по-красива, отколкото на шестнадесет. А и се бе превърнала в интригата на Париж. Виждаше как хората се обръщат след нея дори тук, в елегантния ресторант, чиято клиентела бе почти имунизирана срещу клюки и скандали, до такава степен те бяха станали част от всекидневния им живот.
Той си запали цигара и се облегна назад, като продължи да я наблюдава. Беше я виждал два пъти на сцената, първия път като шоу гърла в добрата Франция, облечена в леопардово трико и накичена с пера… спомни си тези дълги крака. А после втория път в кабаре „Интернационал“, където конят създаде такава суматоха, че тя едва не загуби равновесие — бе много добра! Той се бе опитал да я намери след представлението, но се оказа невъзможно. Можеше да я отведе тогава и да я направи звезда. От първия миг във влака бе разбрал, че притежава необходимото — оставаше й само да научи занаята… а сега перспективите пред нея бяха дори по-добри. Всеки в Париж вече я познаваше — бе едновременно и знаменитост, и жена с лоша слава. Мъжете желаеха гордата сексапилна любовница на дука, а жените виждаха в нея изоставената млада майка, принудена да скрие детето си от жестокия си любовник — всеки съзираше точно онова у нея, което би искал да съзре. Каквото и да си мислеха, щяха да се съберат в театъра само за да я погледнат. Питаше се дали ще се съгласи — струваше си да опита. Той й изпрати бележка по келнера.
Пол Бернар — името й беше познато. Леони бързо прочете бележката. Разбира се, човекът от влака! Беше ли му върнала изобщо парите, които й даде на заем, за да си плати глобата във влака? Той изигра малка, но важна роля в живота й — ако не го бе срещнала, никога нямаше да отиде при мадам Артоа, никога нямаше да работи в „Сера“, никога нямаше да срещне Марок, нито пък Каро и Алфонс — както и Рупърт. И Мосю. Може би никога нямаше да изпита радостта да има Амели.
— Трябва да го видя — каза тя на Каро, — макар и да не знам какво може да иска — може би просто да поздрави най-скандалната жена на годината!
Каро се засмя.
— Не забравяй, че също си и красива жена — каза тя, — а от това, което виждам, той е много привлекателен мъж.
Леони го разгледа, докато се придвижваше между масите. Беше й се сторил толкова стар, когато го срещна във влака, но сега разбираше, че едва ли е бил на повече от тридесет. Тя се усмихна — на шестнадесет, тридесет са много. Той бе нисък и жилав, с тъмна коса, преждевременно посивяла отстрани, и весели тъмни очи, които я погледнаха с одобрение, когато й стисна ръката.