Каро я стисна за лакътя.
— Всичко е наред, това е просто предварително заседание, ще бъде само между адвокати — никой няма да ти задава никакви въпроси.
Те заедно закрачиха по отекващите мрачни коридори и разсилният им отвори вратата, за да минат. Малката съдебна зала бе претъпкана, слушателите се бяха наредили на банките, а журналистите дебнеха алчно, приготвили писалки и бележници. Адвокатът й се приближи да я поздрави и като си пое дълбоко дъх, тя влезе в залата.
Усети любопитни погледи да се насочват към нея, търсейки знак за чувствата й, изписан по лицето, попивайки подробностите от облеклото й. Тя седна със сведен поглед и зачака. Изведнъж си спомни думите, които Лулу й бе казала толкова отдавна — вирни брадичка, изправи гърба, погледни ги в очите.
Тя повдигна глава, арогантно наклони брадичката си и погледна право в очите Мосю, който седеше точно срещу нея. Не го беше очаквала… нямаше ли да бъде само с адвокатите? Никой не й беше казал, че той ще е тук! Паника обзе цялото й тяло. Не можеше да се помръдне, гледаше го в очите като хипнотизирана — тези познати й дълбоки, тъмносини очи — очите, които я познаваха, както очите на никой друг мъж. Между тях бе имало толкова много страст, толкова много бури — а сега толкова много омраза. Но тя можеше да го обича, ако той само й бе позволил… колко различен можеше да бъде животът. Той бе отслабнал, в крайчеца на очите му се забелязваха бръчки, а бузите му бяха хлътнали. Изглеждаше по-различно… но още бе привлекателен мъж. Изведнъж се запита дали нямаше други жени — имаше ли си нови любовници?
Когато Леони сведе поглед, той се почувства сякаш тя го бе изхвърлила от света. За миг бе негова отново. Какво ли си мислеше, докато седеше там? Мразеше ли го? Спомни си онзи първи ден на Лазурния бряг, когато мислите й бяха така прозрачни, че той можеше да ги разчете по лицето й. Вече не беше така. Правя го само за твое добро, Леони, искаше му се да й каже, за да те върна към чувствата ти и ти да се завърнеш при мен.
Съдията зае мястото си, адвокатите започнаха да се съвещават, а репортерите трескаво записваха нещо. Леони се почувства изолирана, напълно отделно от всичко, което ставаше, сякаш то се случваше на някой друг, като насън. Колко странно, помисли си тя, че всичко това се случва на мен и заради мен и въпреки това по-скоро се усещам като негов зрител. Аз седя тук, а хората около мен обсъждат Амели и взимат решения за нейното бъдеще — и аз съм безпомощна да направя каквото и да било. Същото усещане бе имала, когато Рупърт я бе напуснал и тя бе останала сама и без пукнат грош във Вилата. Тогава Мосю бе спечелил. Но сега той нямаше да спечели… тогава тя бе решила, че никога вече няма да е бедна и да зависи от нечия милост. Днес Пол Бернар й бе предложил изход, а тя бе била прекалено горда да го приеме — но вече нямаше да е така. Мосю нямаше да я спре с това дело, сега го знаеше със сигурност. Той бе имал точно това предвид, когато й каза, че ще намери Амели дори това да му отнеме целия живот — това щеше да бъде вечна битка и ако искаше да я спечели, щеше да се нуждае от пари. Ако Пол Бернар бе прав и хората биха платили, за да я видят, тогава тя щеше да го направи. Така винаги щеше да е в състояние да защити Амели — дори да й струваше всяко су, което успява да спечели.
Всичко свърши. Случаят бе изложен и обявиха отсрочка, за да бъдат подготвени новите документи. Леони усети погледа му върху себе си, този поглед я принуди също да го погледне. Дълбокото неразгадаемо тъмносиньо.
Адвокатът й я хвана за ръката и я придружи на излизане от съдебната зала, следвани от одобрителните разговори на тълпата. Каро бе права за тъмносинята рокля, мрачно си помисли тя, създаваше идеален имидж. Но на сцената щеше да бъде различно — там тя трябваше да бъде любовницата, а не майката.
Мосю излезе от залата, заобиколен от своите адвокати и наблюдаван от замлъкналата сега тълпа. Леони бе пред него, русата й коса бе стегнато прибрана на тила, завързана с момичешка синя кадифена панделка. Копнееше да я докосне, да усети кадифето под пръстите си… ако само се обърнеше и го заговореше. Но не го направи. Каро се забърза напред и я хвана за ръката, извеждайки я от сградата. Той ги наблюдаваше, докато не се загубиха в тълпата, а после заслиза самотен по стъпалата и се запъти към елегантната си къща на Ил Сен Луи.
Мари-Франс невярваща се втренчи във вестника. Думите от статията я блъснаха — подробен репортаж от заседанието на съда предишния ден по спора за попечителство над дъщерята между Леони Бахри и Жил! Бяха включили дори описания на двете страни — стройната, красива, млада руса майка и арогантния богат аристократ… о, вестниците си падаха по това, история, която можеше да продължи със седмици, с месеци — с всичките пикантни подробности. А тя нищо не знаеше за това. Нищо! Бе заминала за повече от месец в замъка и се бе върнала едва вчера — но Жил не й бе казал нищо. Цял Париж бе научил преди нея! Бе толкова ядосана, че цялата трепереше… тя не знаеше дори за детето. Отново взе вестника, за да провери — дъщеря, пишеше там, Амели, осемгодишна. Осемгодишна! Той не бе виждал Леони от години — защо я съдеше сега за детето, което при това, според нейните твърдения, бе от друг мъж? Тя отново прочете написаното, за да позволи на подробностите да се разположат във времето. Господи, как можеше Жил да постъпи така… не разбираше ли как щеше да направи на глупаци и себе си, и нея! Не бе ли помислил за нейните чувства, предприемайки тази стъпка? Унижаваше и себе си, и нея, името им щеше да се спряга в съда и всекидневниците, всеки можеше да спекулира с него. Това бе скандалът на десетилетието! Тя се замисли за Жерар и Арман — как си позволяваше той да стори подобно нещо на синовете си!… Това не можеше да продължава…