Тя се приближи до бюфета и си наля чаша бренди. Правеше го за пръв път в живота си, но от брендито се успокои и по-трезво започна да мисли за онова, което трябваше да направи. Първо трябваше да говори с Жил, а после щеше да свика семейния съвет. Собственото му семейство, както и нейното, щяха да застанат срещу него, щяха да използват всички средства, за да го спрат. Нищо не можеше да опетни доброто име на децата й, в това бе сигурна.
38.
Дните на Леони бяха разделени между продължителните срещи в задушните, облицовани с дърво адвокатски кантори и голата студена стая, където учеше занаята, наставлявана от екипа на Пол Бернар от хореографи, учители по солфеж, писатели и дизайнери на костюми. Те се упражняваха с нея, танцуваха с нея и пееха с нея, докато стигнеше пълно изтощение, плачейки от яд пред Пол, обвинявайки го, че отново се опитва да я унижава.
— Не е така, Леони — уверяваше я той, докато тя седеше на голите дъски, изпотена и отпусната, а сълзите се стичаха по бузите й. — Обещах ти, че няма да бъде като последния път — и наистина няма — даже напротив, защото сега знаем, че имаш глас.
— Но той е толкова слаб — те изобщо няма да ме чуят.
Наистина гласът й бе слаб, но притежаваше дрезгавост, издаваща емоционалност, която бе много привлекателна, а това бе качество, което той не можеше да подмине. Разбира се, той си даваше сметка, че трябва да я приведат във форма, така че тя да знае как да се държи и да е способна да се справя с някои прости танцови стъпки — това щеше да е достатъчно за публиката, която просто искаше да зърне известната Леони — но гласът й бе добър.
— Избърши си сълзите — изкомандва я той, — има един човек, с когото искам да те запозная.
— Не искам да виждам никого. Уморена съм.
Тя изтощено отметна влажния кичур коса от челото си.
— Той пише песни — ще напише песни специално за теб.
— За мен? Но защо, тъкмо научих всички тези?
Тя бе прекалено изморена, не искаше да я безпокоят — единственото, което искаше, бе да се прибере у дома и да забрави за всичко. Но не можеше, трябваше да продължи. Заради Амели.
Жак Миел бе може би на нейната възраст, нито привлекателен, нито непривлекателен, бе просто обикновен — с изключение на това, че пишеше най романтичните песни. Песни за любов и за раздели — еротични песни. Интензивен вътрешен живот гореше зад тези очила с тънки рамки и в това слабо тяло. Сякаш цялата му енергия и емоции се изливаха в неговата музика и стихове. Бог може би бе създал чертите му обикновени, но той бе един от най-вдъхновените таланти, които тя някога бе познавала. Бе очарователен. От мига, в който го срещна, сценичната игра, която бе започнала да й се струва почти отчайваща, придоби различен аспект и за пръв път тя усети, че може наистина да успее. И всичко заради песните на Жак.
Започна да прекарва вечерите си в неговия апартамент, преглеждайки стиховете с него — той знаеше как точно да ги фразира… бе по-добър от учителя по солфеж.
— Гласът ти не е обработен — каза й той, — но онова, което правиш, има особено качество — той е неравен на долните тонове, малко груб и чувствен… това трябва да използваме. Не искаме от теб да пееш сладникави песни — това не си ти, Леони.
— Наистина ли? — тъжно попита тя. Би било хубаво да е сладка и простичка.
— Не си ти на сцената — поправи се той.