— Това е проблемът. Бих искала да не съм аз на сцената. Страхувам се от всички тези дебнещи ме очи — вперени в Леони Бахри. Какво мога да им предложа? Това просто ме кара да искам да се скрия.
— Погледни — каза той, — живея с актьори и актриси от четиринадесетгодишен и рано се научих, че никой не е себе си на сцената. Забавният комедиант е тих, скромен и немногословен човек извън сцената, арогантната актриса става мило младо момиче, когато не е пред публика, красивата ефирна балерина се гърчи от болка зад кулисите поради обтегнатите си мускули. Те приемат друг образ, стават някой друг, а не самите себе си. Ти никога не трябва да предлагаш на публиката себе си, Леони, предложи им онова, което искат да видят. Това е образът, зад който трябва да се скриеш.
Той бе прав, разбира се. Искаше й се да бъде някого другиго на сцената — не Леони. Искаше й се да бъде нова личност. И в края на краищата, не очакваше ли точно това публиката — не очакваха ли да видят нещо необикновено, нещо различно от себе си — Леони от вестниците, по-екзотична, по-бляскава и по-вълнуваща? Но коя бе тя?
— Няма нищо друго освен мен, Жак. Аз съм точно като тях.
— Това не е истина… ти дори не изглеждаш като някой друг, когото познавам. Освен че си красива, ти си различна, имаш чуждоземен вид.
— Това е от баща ми, който е египтянин.
— Ето! Отлично.
— Какво?
— Египетският образ. Скрий се зад него, ако това искаш — предложи им да видят нещо екзотично, отклони вниманието им от любовницата на дук дьо Кормон.
Тя си помисли за Сахмет и прилепналата роба като дреха на Съдбата, която много обичаше — може би дори тогава, несъзнателно, тя бе приемала египетски образ.
Жак развълнувано издърпа няколко книги от лавиците и те започнаха да разглеждат заедно илюстрациите, изобразяващи древните египтяни, той й посочваше дрехите и орнаментите в косите им, странните сини линии, подчертаващи очите им, и меките прилепнали роби. О, да, отлично… можеше да се скрие зад предците си.
— Жак — хвърли се на врата му тя, — ти си чудесен. Мислех си, че никога няма да мога да се справя с това… но ако съм някой друг, тогава може би ще бъде по-лесно.
— Ще направиш ли нещо за мен? — попита той, все още прегърнал я.
Тя го погледна очаквателно.
— Запази Леони за мен.
Тя се поколеба, взряна в очите му; те бяха тъмни и с дълги мигли зад дебелите стъкла. Лекичко свали очилата от носа му.
— Част от мен, Жак — въздъхна тя, — само част от мен.
Бе толкова хубаво да бъде отново в мъжки прегръдки… толкова хубаво… а той бе толкова мил и нежен любовник, внимателен с нея отначало, целуваше я, галеше косата й, шепнеше й колко е хубава. А после тя се съблече за него и гола се обърна да го погледне. Той бе слаб, но мускулест, със стройни бедра, малък стегнат задник и изненадващо дълги крака. Бе готов да я люби… и тя бе готова за него. Той я целуваше, приласкаваше и галеше, докато тя поиска още, а после проникна в нея, изпълнен със страст, равна на нейната. Дълго време бе минало — не бе имало друг мъж, откакто бе напуснала Мосю, но и в този сюблимен момент тя мислеше за него — и си спомняше усещането за неговото тяло върху нейното онзи пръв път.
Беше забравила колко е приятно да се събудиш, сгушена до любимия мъж, и да правиш любов рано сутрин, а после да пиеш кафе — сгушени заедно под намачканите чаршафи.
— Заслужава си препечения хляб — усмихната каза тя, — за целия нов период в моя живот. Той повдигна чашата си с кафе.
— За новия живот на Леони — изрече тържествено — и за нейното щастие.
— О, Жак, щастлива съм тук с теб. Доволна съм.
Той остави кафето и я целуна.
— Доволна или не, скъпа, ти си работеща жена — време е да ставаме.
— Експлоататор — засмя се тя, спомняйки си, че наистина в десет трябва да бъде в залата за репетиция, а после има среща с адвокатите в два — после трябва да се върне и да продължи репетициите. Сега, разбира се, щеше да има много повече за какво да си говорят с Пол — новите идеи за костюми и сценография — целият нов образ. За пръв път тя бе заинтересована, дори развълнувана от тази идея. Това дори я накара да забрави за малко Мосю.
Жил бе нащрек, внимателно наблюдаваше, как, вбесена Мари-Франс крачи из стаята. Никога не я бе виждал така разгневена. Бе нещо повече от яд, бе направо ярост. Тя бе разярена. Преди няколко седмици й бе обещал, че ще се откаже от делото, но, разбира се, не го направи. Не знаеше откъде бе разбрала, че адвокатите му още се занимават с иска — не смяташе да й казва, докато не стане прекалено късно. Тя го бе заплашила с цялото семейство — а със семейството зад гърба й той не би имал избор. Съществуваха няколко неща, над които дори той нямаше финансов контрол — и семейният клан със своите тръстове и фондации бе едно от тях. Ако решаха, че той върви против интересите им, щяха да предприемат нещо. Мари-Франс продължаваше да крачи из стаята и да му говори за умствената му нестабилност, за това, че ще го лиши от грижата за децата. Неговите синове! Трябваше да намери начин да я укроти… но никога нямаше да се откаже от шанса да си върне Леони!