— Онова, което не разбирам — ядосваше се тя, — е защо ти е притрябвало това дете. Леони дори твърди, че не е твое. Защо? Защо искаш едно чуждо копеле? Готов ли си да пожертваш собственото си семейство — децата, за които със сигурност знаеш, че са твои — само за да измъчваш тази жена? Ти си полудял, Жил. Напълно си откачил!
— Не разбираш, Мари-Франс — отвърна й той с преднамерено спокоен глас. — Тя е мое дете и аз трябва да си я взема. Не мога да понеса мисълта, че е захвърлена в някакъв селски дом просто защото Леони не я иска.
— Тя твърди друго — казва, че е трябвало да крие Амели от теб — че я е било страх.
— Мари-Франс, ти си майка… детето е дьо Кормон — тя е моя дъщеря!
— И ако получиш правата над нея — тогава какво? Какво възнамеряваш да правиш? Да я доведеш тук?
— Нуждая се от нея, Мари-Франс. Тя също е мое дете.
Тя се втренчи в него, гневът я напусна. Изглеждаше болен, остарял. Отчаян. Дали бе искрен… наистина ли е бил такъв глупак, за да направи дете на Леони? Само един човек можеше да знае истината. Тя изтощена се отпусна в креслото. Сигурно бе унижение, но тя трябваше да попита Леони.
Леони се протегна продължително. Тази сутрин нямаше репетиции — и след пробите на костюмите предния ден, които се бяха проточили до полунощ, бе благодарна за това отлагане. Пол не изглеждаше много притеснен, дори когато осветлението не заработи както трябва и се оказа, че костюмите не стават. Течаха последните акорди, когато една красива пантера, черна и мълчалива през по-голямата част от нощта, се бе дръпнала от веригата си и се бе хвърлила върху него с оголени зъби и нокти.
— Всичко е наред — философски бе заключил той, — просто й липсвах — и те всички се бяха разсмели гръмогласно и облекчено. Пол бе прекрасен, спокоен и невъзмутим пред лицето на всеки нов повод за отчаяние.
— Какво ли не съм виждал преди, миличка — каза той, отваряйки бутилка шампанско. — Ето, да живнеш.
— Това, от което се нуждая, са по-устойчиви нерви — отвърна тя, отпивайки с благодарност от шампанското.
— Леони, ти си чудесна. Ти си точно такава, каквато трябва да бъдеш. Повярвай ми, знам го със сигурност. Всичко останало — осветлението, костюмите, декорите — са просто технически подробности, те могат да бъдат изработени. Но ти и музиката сте точно това. Не искам да се тревожиш повече. Върви си в къщи и добре си поспи.
Той знаеше, че тя спи с Жак — всички го знаеха вече, — и се радваше за това. Тя бе станала различна жена, откакто го срещна… само се молеше да продължи така до представлението.
Жак й донесе закуска в леглото, появявайки се на вратата с пълен поднос.
— Ммм — гладно каза тя, поглеждайки кроасаните, докато той сядаше на леглото до нея, изхвърляйки лекичко Беби на пода.
— Поне не си загубила апетита си — изкоментира той, докато тя топеше кифла в кафето си.
Леони се усмихна.
— Опитай по-късно… точно сега не мисля за нищо друго освен за закуската — и теб. — Тя се протегна назад и измъкна малко пакетче изпод възглавницата. — Това е един нощен подарък за теб.
— За мен? — кафявите му късогледи очи се озариха от удоволствие, докато търсеше очилата си, преди да разкъса хартията.
Беше му купила копчета за ръкавели — златни с тюркоаз, египетският камък — и виждаше как на лицето му се изписва удоволствие.
— За да ти благодаря, Жак — целуна го тя, — за това, че ми помогна. Може още да се отчайвам, но поне няма да бъде заради музиката — а и сега мога да скрия страховете си зад новата Леони.
— И аз имам подарък за теб — каза той, — но той е в театъра — ще го отвориш по-късно.
Тя се засмя.
— Аха, изненада… може би той трябва да отклони вниманието ми от сценичната треска.
— Няма да се случи нищо друго освен грандиозен успех.
— Ще си го спомня довечера — обеща тя, сгушвайки се до него.
Към два часа вече бе неспокойна. Жак бе тръгнал към театъра, за последната репетиция с оркестъра, а тя крачеше из апартамента му с Беби за компания, неспособна да остане на едно място. Приближи се до огледалото и разгледа лицето си. Изглеждаше както обикновено — с изключение на бръчката между очите й, причинена от напрежението. Въздъхна и се извърна. Поне гримът бе добър — Пол бе прав, като не й бе позволил да е прекалено драматичен и приличащ на маска. Бяха очертани само очите с тъмносин контур, както някога са правили древните египтянки, а косата й бе сплетена на стотици малки плитчици, всяка с пера и тюркоазени мъниста. Господи, това й бе отнело часове. Тя погледна часовника… два и половина… фризьорът щеше да бъде в театъра в четири… трябваше да тръгва. Щом стигнеше там, можеше да се почувства по-добре — и нямаше да има вече къде да избяга!