Мари-Франс трудно откри Леони, тя не притежаваше способите на мъжа си за сдобиване с информация. Знаеше много малко за любовницата на Жил, така че представа си нямаше къде да я търси. Не можеше да попита адвокатите му по очевидни причини и макар да знаеше името на адвоката на Леони, не искаше да я търси чрез него. Нямаше представа кои са приятелите на Леони или къде живее сега тя… не бе имала причина да мисли за нея, откакто я бе посетила в къщата й преди години. Докато не прочете във вестника, че Леони има премиера в театър „Роял“ довечера, а тя дори не знаеше, че Леони има нещо общо с театъра. Е, помисли си тя, премиерата може да не е най-подходящият момент, за да се срещна с нея, но нямам никакъв избор. Нуждите ми са по-неотложни от нейните.
Портиерът пред изхода за сцената разпознаваше класата, щом я срещнеше, и скочи от обичайното си място на стола, за да я посрещне.
— Моля, предайте тази бележка на мадмоазел Леони — заповяда му тя.
— Да, мадам, да съобщя ли от кого е?
Мари-Франс го погледна, очаквайки той веднага да разбере коя бе тя. Имаше достатъчно клюки. Но това засягаше само нея и Леони.
— Не — хладно отвърна тя, — няма нужда.
Той се затътри надолу по коридора и тя нетърпеливо се загледа след него. Никога преди не бе попадала зад кулисите в театъра и с интерес разглеждаше опърпаните лющещи се стени и прашния под, нямаше желание да вижда нищо повече.
Портиерът се върна след няколко минути.
— Оттук, моля, мадам — кимна й той.
Коридорът към гримьорната на Леони бе малко по-чист и по-осветен. Вратата бе скоро боядисвана в ярко блестящо златисто и когато тя почука на нея, мигновено се отвори, за да разкрие друг свят. По стените и тавана бе окачен бронзовочервеникав плат на златисти шарки, така че стаята приличаше на палатка. Ниско долу до стените бяха поставени отрупани с възглавници дивани, а от свещите, горящи в бронзови свещници, се разнасяше сладък аромат на мускус. Леони я очакваше, седнала в позлатено, приличащо на трон кресло пред големия осветен прозорец.
Очите й бяха огромни и бляскави като диаманти, очертани с тъмносиньо. Скулите й блестяха под кораловия руж и златистата пудра, а устните й бяха начервени и влажни. Тя се приближи към Мари-Франс, отмятайки назад украсените си с пера плитки и й подаде ръка. Бе облечена в свободно копринено кимоно, а краката й бяха боси, ноктите им бяха лакирани в червено, за да отиват на боядисаните с къна пръсти и на червилото.
— Не знам защо сте тук — каза Леони, когато Мари-Франс пренебрегна протегната й ръка. — Битката е със съпруга ви, а не с вас.
— Ще ви кажа направо — отвърна Мари-Франс. — Не съм тук, за да се разправям с вас. Тук съм, за да науча истината. Може би си спомняте единствения друг път, когато се срещнахме, за да ви предупредя, че ако възникне някакъв конфликт, моите деца — и доброто им име — ще бъдат на първо място. Е, сега има такъв конфликт. Жил петни името ни — името на едно старо и уважавано семейство, а моите синове имат право да наследят това име чисто и незасегнато от никакви скандали. Жерар е в уязвима възраст — той е почти на седемнадесет — момчетата в училище са наясно какво става с баща му… това е нечестно, мадмоазел.
— Тогава защо не го помолите да спре — сигурно можете да направите това? Не мислите ли, че досега щях да съм го спряла, ако можех? Аз съм безпомощна, мадам.
— Има един начин, но аз трябва да знам истината. Жил се кълне, че детето е негово — и ако е така, тогава той има законно право над него. Дайте му я, моля ви, умолявам ви. Можем да приключим това дело — да го разрешим по цивилизован начин помежду си. Обещавам ви — като майка, — че ще се грижа за Амели. Сигурно ще е по-добре, отколкото да я криете… ще можете да я виждате, аз ще се погрижа за това.
— А ако тя не е негово дете?
Мари-Франс я погледна с достойнство.
— Тогава ще използвам цялата си сила — и силата на нашето семейство, — за да го спра да предприеме нещо по-нататък.
Леони отметна назад украсените с пера плитки. Бе голямо изкушение да повярва, че Мари-Франс може да вземе детето и да го защити… но нямаше да е честно. А и не бе истина. Мосю щеше да има власт над нея.