— Амели не е дете на вашия съпруг — ясно отговори тя. — Нейният баща беше Шарл д’Орвил. Той е мъртъв… удави се при нещастен случай по време на регата.
Мари-Франс въздъхна с облекчение. Не знаеше какво да каже, под грима лицето на момичето изглеждаше толкова мрачно.
— Дъщеря ми е Амели д’Орвил — и вие можете да предадете това на Жил. Такава е истината.
— Благодаря ви, Леони — тихо каза тя. — Можете да ми имате доверие, че сега ще направя всичко, за да спра делото. Няма да имате повече неприятности.
Леони остана загледана след нея, докато тя напускаше стаята… никакви неприятности повече! Със слаб смях тя се отпусна в позлатения си трон. Мосю щеше да я преследва през остатъка от дните й… както и Амели.
Жак се втурна в стаята. Трябваше да се справи и с тази премиера. Тя се разтрепери, не знаеше дали ще може.
— О, Жак — прошепна му, докато сълзите се стичаха от очите й.
— За бога, не плачи — изстена той, — ще си размажеш грима.
Тя се разсмя.
— О, Жак, но на мен ми се плаче…
Смехът и сълзите се смесиха и тя трескаво изтри очите си с парченце памук.
— По-добре ме целуни — нареди й той, — по-лесно ще оправим устните, отколкото очите ти.
Тя послушно го целуна, а той пъхна в ръцете й подаръка.
— Ето — каза й ентусиазирано — това е за теб.
Беби се грееше на лампите пред огледалото и любопитно надзърна през рамото на Леони, докато тя разопаковаше подаръка си. Египетска златна монета, стара и изтрита от употреба, датираща от осемнадесетата династия. Той я бе завързал на нежна златиста лента, закачена на тънка златна верижка, така че тя да може да я носи на врата си.
Леони докосна изящния й избледнял рисунък с пръст, свитъка папирус и странните йероглифи… трябваше да й напомня, че ролята, която играе, има корени в реалността. Единствено Жак се бе сетил за това — и единствено той можеше да направи такъв подарък. Това бе дар от един чувствителен, грижовен мъж и означаваше много повече за нея от истински диаманти.
— Благодаря ти, Жак — въздъхна тя и го целуна по бузата, оставяйки следа от червило по лицето му, — ти ме накара да се чувствам по-добре. Винаги знаеш какво да кажеш и какво да направиш.
39.
Каро не знаеше кой е по-нервен, тя или Алфонс. Не го свърташе, потриваше ръце, играеше си с програмата и оглеждаше залата, макар че нямаше защо да се тревожи, очевидно театърът щеше да се напълни. Бяха поканили всичките си познати, така че Леони да получи достатъчно аплодисменти. Но тя не знаеше за това — тревожно гледаше бързо запълващите се балкони. Имаше групи момичета, които бяха дошли, предполагаше, от любопитство, за да видят как изглеждаше, когато си била любовница на дук дьо Кормон, имаше и самотни мъже, които трябва да бяха там, за да си пофантазират какво ли е да имаш любовница като красивата Леони, каква ли е на допир кожата й, как ли изглеждат гърдите й, когато ги докосваш. Имаше и жени на средна възраст и млади майки, и тълпи младежи, жадни за блясъка и еротиката, които олицетворяваше Леони. А на балкона и в ложите имаше други, онези, които бяха дошли да злорадстват над падението на Жил дьо Кормон — любовницата му се показваше на сцената пред всички, за да спекулира с това. Сега знаеше какво бе имала предвид Леони, когато бе казала, че погледите им се плъзгат по нея — на никого от тях нямаше да убегне и най-малката подробност. Със спомена за последното появяване на Леони на сцената Каро се помоли този път да бъде по-добре. Но въпреки това имаше тягостното вътрешно усещане, че всичко ще се окаже ужасна катастрофа.
Марок стоеше в дъното на партера и наблюдаваше прииждащата тълпа. Леони специално го бе помолил да дойде, не би могла да се справи, ако не знаеше, че той е там, бе му казала тя. Не беше ли присъствал на всички важни моменти в живота й? За този също отчаяно се нуждаеше от него. Той изобщо не знаеше колко ще й бъде от полза, сигурно бе толкова нервен, колкото и самата тя. Дланите му се бяха изпотили и той придирчиво ги бършеше в кърпичката си. Откак бе започнал работа в хотел „Ланкастър“, вече не виждаше Леони толкова често, колкото би му се искало — работата поглъщаше цялото му време. Той си бе пробил път и бе станал помощник-управител, а един ден искаше да отвори собствен хотел. Завесата започна бавно да се вдига над сцената, докато оркестърът заемаше местата си. Не след дълго… О, Господи, надяваше се, че всичко ще е наред…
Оркестърът започна да настройва инструментите си, действайки на вече опънатите му нерви и той неспокойно закрачи между редовете в дъното на партера… щеше ли да издържи да наблюдава всичко? Спомни си за последния път — когато тя бе дошла при него, разбита и унижена. Светлините угаснаха и той зае позицията си, облегнат на стената със скръстени ръце. Искаше му сега да има едно питие.