Каро здраво стисна ръката на Алфонс, когато угасиха светлините, хвърляйки последен поглед към своите приятели… поне те знаеха какво да правят — трябваше да аплодират, каквото и да се случи. От пианото прозвучаха първите звуци на увертюрата, цигулките се присъединиха към него, а шумът от развълнуваните разговори премина в очаквана тишина. Време беше представлението да започне.
Леони бе добре, докато Жак си тръгна. Той щеше да дирижира оркестъра за нея и трябваше да провери дали музикантите са заели местата си и дали всичко е наред. Бе педантичен по отношение на музиката си и не искаше да оставя нищо на случайността.
Остана само Пол Бернар и гардеробиерът, който все още се занимаваше с ефирната коприна на робата й. Тя погледна часовника — оркестърът свиреше увертюрата, това означаваше, че остава половин час до излизането й на сцената. Първата част от представлението бе в мюзикхолен стил, бяха включени и други номера — танцьори, комедианти, шоу гърли, голям воден декор, пръснати пайети и блясък.
— Но защо — бе попитала Пол тя, — защо не мога да се появя просто аз? Не може ли просто да изляза на сцената и да направя това, което трябва? В края на краищата, нали те за това са тук.
— Трябва да ги накараш да чакат — обясни й той, — да провокираш очакванията им и да повишиш вълнението им… да ги накараш да те искат. Предлагаме им тези нахакани пищни танцьорки, а после техния контраст — една самотна жена — сама на сцената. Ще бъдеш изумителна, Леони.
Тя се погледна в огледалото. Да, изглеждаше изумително. Проблемът бе вътрешен, не се чувстваше изумителна. О, Жак, отчаяно си помисли тя, дали не сбърка? Как да стана „друг човек“? Не мисля, че мога.
Пол я целуна по сплетената глава.
— Успокой се — усмихна й се той, — ще бъдеш страхотна.
— Наистина ли, Пол?
Погледът й издаде паниката, която я бе обзела.
— Всеки се чувства така първия път — нежно каза той, — всички сме тук, за да ти помогнем, Леони… ти не си сама. Жак ще е пред оркестъра — ще можеш да го виждаш — приятелите ти са сред публиката. Кураж, моето момиче.
Той й махна, запътвайки се към вратата, за да провери как върви спектакълът. Кураж, тревожно си каза наум. Надяваше се, че тя ще се справи.
Гримьорната бе пълна с цветя — множество жълти рози от Каро и Алфонс, огромни букети полски цветя от Пол и нежни камелии от Жак… дори адвокатът й й бе пратил рози. Ароматът им изпълваше стаята — ако си затвореше очите, можеше да си представи, че се намира в градина. Един аромат доминираше над всички останали, бе даже по-силен от този на камелиите… разнасяше се от стръкче жасмин, което бе пристигнало само едва преди няколко минути. Познат почерк, строг и прост, се показа от бележката. Тя отново я прочете. „Не съм те забравил, Леони“… бе подписана просто: Мосю.
Пол отново се появи на вратата.
— Време е, Леони — каза той.
Дълбоко си пое дъх и с един последен поглед в огледалото към жената, която не бе тя, се обърна и го погледна.
— Готова съм — отвърна Леони с вирната брадичка.
Пол се бе оказал прав. Публиката бе препълнила залата заради нея — нетърпелива да зърне за пръв път любовницата на най-богатия мъж във Франция. Тя чакаше зад кулисите да улови сигнала на Жак, светлините угаснаха и музиката зазвуча… спомни си Лулу, промърмори си тя, докато изправяше гърба и раменете си. „Покажи се!“, каза си тя. Здраво стисна веригата на животното, увивайки я около китката си и с пантерата от едната си страна наперено излезе на сцената.
Публиката затаи дъх, когато се изправи пред тях, предизвиквайки ги да я погледнат — да погледнат това екзотично създание — различно от тях, по-величествено, по-силно. Голямата котка послушно легна до краката й, а кехлибарената светлина от прожектора меко ги освети точно когато тя вдигна ръце нагоре и остави малките плисета на ръкавите на туниката й да се разтворят като златно ветрило. Разнесе се шум на одобрение, на партера аплодираха, а на балконите изразиха обожанието си с кристална тишина. Не знаеха какво бяха очаквали — но не и това… пред тях стоеше не просто хубаво момиче, преживяло много изпитания, нито пък нещастна объркана млада майка, или пък унижена, отхвърлена от своя безсърдечен любим любовница. А същество от друг свят.
Тя започна да пее, нежна песен за една влюбена жена, за това как обичала своя любим, как обожавала да докосва кожата му, какво изпитвала, когато лежала в прегръдките му.