Алфонс хвърли бърз поглед към публиката — всички се бяха приковали, наведени напред, стремящи се да уловят думите й, заслушани в нюансите и скритите им значения, пленени от ниския й, груб, подчертано чувствен глас.
Светлините от прожекторите замряха, когато свърши песента й, остана осветена само наведената й глава. Ръкоплясканията избухнаха, отначало като слабо шумолене, събирайки инерция, докато хората отпуснат дъха си и се присъединят към тях и заглъхнаха в поразена тишина, когато Жак премина към следващия номер, сцената отново се освети и на нея се показаха едри нубийци, понесли бронзово ложе. Те застанаха пред публиката, всеки от тях висок над шест стъпки, напълно голи, само с по една златиста препаска в египетски стил, покриваща слабините им, масивните им лъскави гърди блестяха от светлините, а стегнатите им коремни мускули шумоляха всеки път, когато помръднеха. Леони крачеше по арената, дългокрака и гъвкава като пантера, докато пееше втората си песен, а нейният варварски латински ритъм подчертаваше думите за сладостта на забранения плод, за примамливостта на забраненото.
Разбира се, Марок знаеше, че това е тя — но то бе част от нея, за която никога не бе подозирал, че съществува. Публиката я обикна, не можеха да отместят погледите си от нея, наблюдаваха всяко нейно движение, сякаш за да го запечатат в спомените си завинаги. Леони притежаваше някаква магия. Вратата към фоайето се отвори зад гърба му и една фигура бързо се вмъкна вътре… някой закъснял, съмняваше се, че щеше да си намери място сега. Човекът се облегна на стената и започна да наблюдава спектакъла. В тъмнината му се стори, че има нещо познато в тази фигура, в тези широки рамене… сцената се освети и той улови строгия й профил… беше Мосю! Втренчено гледаше в сцената, без да забелязва нещо друго освен Леони. Защо бе дошъл? Дали щеше да се опита да се срещне с нея след това? Марок се надяваше да не го направи. Това би им донесло само беди.
Тук, в тъмното, бе почти като да е насаме с нея. Тя бе близо до него, само няколко метра по-напред, на сцената. Прозрачната й златиста туника блестеше от светлините, диплите й проблясваха около извивките на тялото й, докосвайки плътта й като топъл език. Бе красива, изнежено сексапилна. Тя не бе непозната за него. Това бе Леони, която единствен той познаваше. При аплодисментите и разнеслите се над залата радостни възгласи на публиката той се раздразни — нахълтваха в мечтата му. Нямаха право, тези хора не трябваше да бъдат тук… това бе предназначено само за него. Не знаеха ли, че тя е негова? Той ядосан се обърна да си тръгне, не можеше да изтърпи това излагане на показ на жената, която обичаше. Но не можеше да го направи, не можеше да я остави, трябваше да остане до края. А после какво? Спомни си сцената с Мари-Франс точно преди да тръгне. Този рунд бе спечелила тя, но той още не бе свършил. Щеше да намери Амели. И тогава Леони щеше да се върне при него. Той отново съсредоточи вниманието си върху сцената, вкусвайки нейното присъствие като жаден пътник при оазис… сега поне винаги щеше да знае къде е, срещу цената на един билет щеше да може да я вижда, когато пожелае — бе някакво начало.
Марок наблюдаваше как Мосю гледа Леони, спомняйки си го и преди да прави това — висок, арогантен, учтив мъж, винаги ледено любезен, винаги под контрол… кога бе започнало това разрушение? С Леони ли? Или преди това — по-рано в неговия живот? Толкова ли бе деформиран от жените, че имаше нужда да се отнася презрително към тях… или Леони бе тази, която го бе тласнала към такива ужасни постъпки? Бе убил заради нея, бе унижавал себе си заради нея — а и сега — тук, в този театър, пренебрегнал факта, че тълпата може да го разпознае, само и само да може да я зърне. Не можеше да се откъсне от нея! Той наистина бе обсебен.
Последните акорди на музиката преминаха в тишина и Леони и пантерата се изправиха срещу залата с еднакви топазови погледи. Тя стоеше, без да се усмихва, а публиката стана на крака и театърът отекна от одобрителните им викове: „Браво!“ Студена струйка пот се стичаше надолу по гърба й — от изтощение или от страх? Не знаеше. Чувстваше се вцепенена. Пантерата неспокойно се размърда под веригата си и тя се наведе и погали лъскавата й черна глава, усещайки как въздухът се разтреперва от мощното й ръмжене… знаеше, че няма нужда да се страхува от това създание, и то бе котка, а тя ги обичаше. Разпоредителите изнасяха букети на сцената, а тя погледна надолу и улови погледа на Жак. Той й се усмихваше окуражително и изведнъж отново се почувства нормална. Всичко бе свършило. Изненадана се огледа как публиката я вика на бис. Истина ли бе това? Всичко ли бе наред? Кръвта й отново се размрази във вените й, но повече не можеше да пее. Тя бе Леони. Тръсна украсената си с пера глава, засмя се на глас, докато продължаваше да получава овации и закрачи към изхода на сцената с обутите си в сандали крака, въодушевена, а голямата котка се тътреше до нея.