Пол я прегърна и целуна, а танцьорките и сценичните работници спонтанно започнаха да ръкопляскат.
— Прекрасно… беше прекрасна, Леони — винаги съм го знаел.
Изстудено шампанско я чакаше в гримьорната й, когато тя уморено свали златистата лента от главата си и се отпусна в позлатения трон. Жак влетя през вратата, тясното му младо лице бе грейнало от ентусиазъм, преливаше от щастие заради нейния успех. Драматично коленичи и целуна босите й крака.
— Леони Бахри, ти бе удивителна… много, много по-добра от всяка репетиция. Какво се случи? Откъде дойде всичко това?
Тя се засмя.
— И аз не знам — дори не знам какво по-различно направих. Предполагам, че съм се въплътила в друга личност — онази, която искаше публиката.
— Каквото и да е — то стана — каза Пол, вдигайки чашата си за наздравица, — ти успя.
Тя се усмихна и отпи от чудесното шампанско, умората я напускаше.
— Само благодарение на теб, Пол. И на теб — тя продължително целуна Жак, докато Пол ги наблюдаваше. — Какво щях да правя без вас?
Гримьорната внезапно се напълни с приятели. Каро се спусна към нея, засмяна и разплакана, и я прегърна, Алфонс я притисна към себе си и я помилва по косата, сякаш бе малко дете, което трябваше да успокои, а Марок я прегръщаше, развеселен и усмихнат от нейния триумф. Репортерите се опитаха да се доберат до приятелския кръг в стаята, но охраната ги държеше настрана. Леони се скри зад един короманделски параван — подарък от Пол, — за да се преоблече.
Партито щеше да бъде във „Воазен“ — сцена на много от нейните триумфи и битки, ресторантът, в който не бе стъпвала от години — но когато Алфонс я бе попитал, тя не можа да се сети за някой друг. Ако спектакълът се бе оказал провал, „Воазен“ щеше да я приюти в кадифения си уют, ако имаше успех — не би могла да избере по-добро място.
Смехът и разговорите се лееха като шампанското, а тя се наблюдаваше в огледалото, докато Жули махаше перата от главата й. Бе облечена в любимата си рокля, една от онези, които бе запазила от миналите дни, защото точно тя бе останала в гардероба й във Вилата. Представляваше коприна в аметистов цвят, плисирана като сценичния й костюм. Разни спомени бяха свързани с нея. Мосю я бе избрал сам през онази слънчева сутрин в Кан, когато светът внезапно отново бе станал прекрасен за нея. Идеята да я облече сега бе перверзна и тя нямаше намерение да го прави — имаше още една в гардероба. Но бе привързана към тази. Закопча около кръста си златния колан „Картие“ и започна да сваля грима си, почиствайки с крем лицето на екзотичното създание от сцената, докато отново стана самата себе си. Щом стигна до очите, за миг се поколеба — беше й харесало да се крие зад новата си личност. А и в края на краищата, не беше ли и като Сахмет — закриляща онези, които обича… и безмилостна към враговете си? Леони потръпна… спомняйки си за Мосю, спомняйки си защо прави всичко това… спомняйки си Мари-Франс… Амели, о, Амели — може би един ден аз ще те взема обратно при себе си, но всяка година сякаш все повече те отдалечава от мен и те приближава до другото ти семейство. Скоро вече ще бъде твърде късно. Тя мълчаливо се вгледа в огледалото.
Каро докосна рамото й.
— Трябва да се усмихваш, а не да седиш тук тъжна — бе уловила погледа й. — В края на краищата — весело извика Каро, — тази вечер всичко беше наред… нещо повече, ти бе прекрасна.
Леони се засмя, когато Жак дойде и я хвана за ръката.
— Хайде, ела — усмихна й се той, — да вървим да го отпразнуваме.
Тълпата се бе скупчила пред изхода към сцената и бе почти невъзможно да се мине, хората се надигаха на пръсти, за да я зърнат, опитваха се да я докоснат. Леони уплашена отстъпи назад, а Жак и Пол застанаха пред нея, за да я предпазят, докато й направят път.
— Леони, Леони — извикаха те, а тя ги погледна учудена… какво още искаха — какво повече можеше да им даде?
— Усмихни им се — прошепна й Пол на ухото, — махни им, извикай: „Здравейте!“ — каквото и да е… това е всичко, което искат.
Тя им помаха и послушно се усмихна, улавяйки погледа на едно младо момиче — младо като самата нея някога. Изведнъж разбра какво искаха, спомняйки си онези самотни разходки из Париж в неделя следобед, когато бе на шестнадесет години и чувстваше, че не „принадлежи“, че всичко се случва някъде другаде, но тя не може да го намери. Тези момичета смятат, че Леони го е намерила. Това е само илюзия, искаше й се да им каже, то не е истинско.