Новините вече бяха обиколили Париж и „Воазен“ с готовност я посрещна като стара посетителка — и нова звезда. Очакваха я „Родере Кристал“, черен хайвер и пъдпъдъчи яйца, както и гроздови зърна, пълнени със сирене, сьомга и аспержи… все неща, които винаги бе обичала тук… бяха го измислили Алфонс и Каро, разбира се. Искаха всичко да бъде отлично. Отново я обхвана въодушевление и тя започна да се радва на партито, приемаше поздравления от напълно непознати, които идваха да й стиснат ръката, заобиколена с келнери, готови всеки миг да й се поклонят… и с Жак от едната си страна тя се чувстваше прекрасно.
Очакваха ранните вестници, нетърпеливи да видят какво щеше да каже пресата. Жак й ги прочете, но тя вече бе видяла усмивка върху лицето на Пол.
— Казват, че си постигнала триумф — съобщи той, докато наблюдаваше каква реакция ще се изпише по напрегнатото й лице.
Леони със смях отметна глава назад.
— Не е ли стара приказка, Жак, че след нещастието идва триумфът?
Тя бе уморена, но доволна, когато заедно си тръгнаха от ресторанта, жадни за малко чист въздух. Нощта се сменяше с мрачно сива зора, докато крачеха по улицата, хванати за ръка, и никой от тях не забеляза големия автомобил на дьо Кормон, паркиран до отсрещния тротоар, неговите тъмни прозорци скриваха притежателя му от чуждите погледи. Щом завиха зад ъгъла, двигателят забоботи и голямата кола потегли по самотния си път обратно към Ил Сен Луи.
40.
Изабел обикаляше да наглежда ресторанта, Павилион д’Орвил, построен съвсем близо до вилата, с изглед към морето. Амели подскачаше пред нея и ентусиазирано се опитваше да помирише океанския бриз, а двете й котки, Фиду и Мино, тичаха в тръст подире й като двойка верни хрътки. Тя влетя в кухнята преди баба си, хвърли бърз поглед наоколо, за да види няма ли някакви сладкиши, отчупи си едно парченце плодова пита и с кикот изскочи навън, забелязвайки снизходителното мръщене на Селестин. В очите на Селестин Амели не можеше да направи нищо лошо, винаги имаше отделени сладкиши специално за нея и за Роберто. Не харесваше само Диего, той бе неприятно момче, винаги усмихнат пред теб, а зад гърба ти хихикаше.
Амели обичаше да бъде в ресторанта. Той приличаше на хубава осмоъгълна беседка с островръх покрив и френски прозорци, извеждащи към терасите със сини тенти, за обеди на хлад или вечери на свещи през още летните нощи. Покривките от хубав аквамарин се допълваха от втора покривка отгоре, този път чисто бяла, а среброто, донесено от „Кристофъл“ във Франция бе тежко и без украса.
Макар котките й да не бяха допускани в ресторанта, те бяха добре дошли в кухнята, където винаги имаше остатъци от храна. Роберто скоро щеше да си бъде у дома. Новата им къща бе точно до тяхната — точно на пясъчната Авенида Атлантика.
Себастиау я видя да идва, с развята във всички посоки коса, подскачайки на всеки четири крачки, дългите й слаби крака бързо се движеха по земята.
— Амели — махна й той, — какво ще кажеш да поплуваме?
— Не сега — извика тя, затулвайки с ръка очите си от слънцето, — трябва да намеря Роберто.
Щеше да му липсва, когато заминеше за Франция — не можеше да си представи живота без Амели. Той истински я обичаше. Но Франция му обещаваше нов живот с възможности за по-добри учители в избраното от него поприще на архитект. Къде другаде бе по-добре да учи освен в Европа? Най-сетне щеше да види прекрасната ренесансова архитектура на Италия, замъците и църквите на Англия и внушителните катедрали на Франция. И, разбира се, Париж!
Диего Бенавенте се преструваше, че не слуша как Роберто и Амели се съвещават на ъгъла. Тя бе казала, че трябва да сподели с него една тайна… устните му се свиха ядно, докато я наблюдаваше, нима още не знаеше, че не може да го надвие? Роберто бе негов приятел, негов специален приятел — двамата бяха неразделни в училище и в къщи. Само когато тя бе наоколо, се появяваха проблеми — останеха ли насаме, Роберто бе различен, по-безгрижен, винаги готов да направи онова, което му предложеше Диего. Е, днес беше приготвил изненада за малката Амели. Той небрежно се мотаеше наоколо, тъмнокосо привлекателно тринадесетгодишно момче, с яко мускулесто тяло и настойчиви зеленикави очи под гъстите черни вежди.
Амели го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Какво беше намислил? Обикновено не я оставяше насаме с Роберто.
— Ето — каза тя и извади от джоба на шортите си смачкания сладкиш, — запазих го за теб — от Селестин е, какъвто го обичаш.
Роберто изтръска пясъка и конците, полепнали по него и й предложи да си отхапе.