— Не, благодаря — каза тя, подскачайки, — цялото е за теб.
После се наведе над фонтана и бързо напъха главата си под бликащата струя студена вода и като кученце изтръска капчиците от косата си.
— Роберто?
— Ммм? — той набързо бе приключил със сладкиша.
— Роберто, къде мислиш, че може да е отишъл Диего?
— Не знам, преди минута беше тука.
Амели стана неспокойна. Диего бе намислил нещо, усещаше го.
Като се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой, Диего извади една торбичка, която криеше зад вратата. В горния край тя бе здраво завързана с връв и той внимаваше да я държи далеч от тялото си. Фиду и Мино се излежаваха наблизо, припичаха се на слънце и го гледаха със сънен поглед.
— Фиду — извика той, потупвайки по земята с една пръчка, — ела тук, мъничката ми… ела да видиш какво имам — типично за Амели, помисли си той презрително, да нарича котките с кучешки имена, а на женските да слага мъжки. — Ела тук… — примамваше я той.
Заинтригувана от пръчката, котката предпазливо се приближи към него. Диего бързо я сграбчи за тила и прекара около него парче връв, за да не избяга. После предпазливо развърза торбичката и я хвърли на земята. Една тънка черна змия изпълзя отвътре, със стрелкащ се език и заплашително мърдаща глава и затърси своя похитител. Диего метна съпротивляващата се котка долу пред змията и бързо отстъпи назад, защото змията се хвърли напред. Фиду отскочи назад, а змията впръска отровата си във въздуха. Фиду се сниши и се втренчи във влечугото, което бавно мяташе опашката си.
— Продължавай — промърмори Диего, смушквайки я с пръчката. Котката отново отстъпи назад. Диего тикна дългата пръчка пред змията, бутвайки я раздразнено към котката, точно когато Амели и Роберто се показаха иззад ъгъла. Амели изпищя, а змията се надигна още малко, клъвна към котката която подскочи високо и силно я захапа за тила, като почти откъсна главата й. После Фиду седна на земята и вдълбочено започна да наблюдава как змията се гърчи.
Себастиау изникна иззад ъгъла, уплашен от ужасените писъци на Амели. Схващайки ситуацията от един поглед, той сграбчи Диего за ръката и я изви зад гърба му.
— Кажи ми веднага какво става — заплашително му изкрещя той, — истината, Диего!
— Видях змията — извика Диего, докато Себастиау все по-здраво стискаше ръката му, — опитах се да я махна от котката, виждах, че върви след нея…
— И откъде дойде змията, Диего?
— Не знам!
Себастиау изви още повече ръката му.
— Това ще ти бъде за урок, задето се опита да убиеш котката на Амели — каза той, — време е да получиш малко от собственото си лекарство. Ти си хулиган и страхливец, Диего Бенавенте — ако Амели беше момче, нямаше да смееш да й причиняваш такива неща. Оня ден те видях да бичуваш понито й… ако има още някаква неприятност, свързана с теб, ще кажа на баща ти — той вероятно ще те накара да се върнеш във фазендата.
Диего бе истинско градско момче и заплахата за наказание във фазендата го ужасяваше.
— Ще се извиниш на Амели — нареди му Себастиау, сините му очи го гледаха презрително — и ще й кажеш, че никога вече няма да се опитваш да нараняваш котките й.
— Но аз съм сигурен, че той не го е направил нарочно, Себастиау — Роберто се спусна да защитава приятеля си, — станало е просто както той каза — змията е била там и той се е опитал да спаси Фиду.
Амели седеше прегърбена на стъпалата, гушнала Фиду в скута си. Котката нежно мъркаше, неспособна да осъзнае своята схватка със смъртта, и тя я прегърна закрилнически, щом Диего се приближи.
— Съжалявам, Амели — каза той, гледайки в земята, — никога вече няма да се опитвам да наранявам котките ти, обещавам.
Амели не отговори, тревожно го наблюдаваше как се отдалечава, една самотна фигура, придвижваща се по дългата пуста плажна ивица. Роберто се загледа след него, агонизирайки. После се обърна към Амели.
— Сигурен съм, че той не искаше да нарани Фиду, Амели… а и, нали все пак ти се извини.
После отново обърна поглед към двора, където преди малко Диего се бе скрил зад ъгъла, повече не можеше да издържа на това.
— Отивам при него — каза той и хукна.
Амели се бе втренчила в земята, опитвайки се да сподави сълзите си. Себастиау я погледна разтревожен. Този епизод бе нещо повече от обикновена подлост. Диего ставаше проклет, не се знаеше какво може да направи следващия път, но каквото и да беше, то щеше да е насочено към Амели.
— Виж — каза той, седна до нея и хвана малката й загрубяла ръка в своята, — трябва да внимаваш с Диего, когато ме няма тук. Не можеш да му имаш доверие.
— Знам — прошепна тя и притисна Фиду по-близо до лицето си, така че той да не види сълзите й. — О, Себастиау, така ми се иска да не заминаваш. Париж е толкова далеч. Ще ми пишеш ли?