— Ще ти пиша всяка седмица — каза той. — Обещавам.
— А аз ще ти пиша всеки ден — зарече се тя. — Ще ти казвам всичко. Колко те обичам, Себастиау!
Едуар д’Орвил бе носен от течението на най-дълбокото в морето. Обзе го паника, когато видя как светлините на ферибота изчезват към Мексиканския залив и се запита как е могъл да се озове в такова положение. Бяха пропуснали да му споменат, когато се качи на ферибота в Тампа, Флорида, че Санкт Петербург е само едно малко селце и там няма кей. Просто го прехвърлиха зад борда в тази прогнила малка лодка и му посочиха някакъв невидим бряг.
— Иска десет минути гребане — бе казал капитанът. — Не се тревожи за лодката, следващият пътник от Санкт Петербург ще я върне.
Това е нелепо, помисли си той, вдигайки греблата. Щом оцелях в Амазония, проклет да съм, ако умра тук!
Издърпа греблата в лодката и се заслуша. Трябва да бе гребал поне двадесет минути, а капитанът бе казал десет. Но капитанът беше мексиканец. Няколко минути повече или по-малко — пак можеше да се говори за точност.
Приливът сякаш се променяше, можеше да усети тласъка му, а после по-силно дръпване и — най-сетне — плясък от разбиващи се в брега вълни. Почти по същото време видя светлините, трепкащи и подскачащи над вълните, и се отправи към тях, подпомогнат от прииждащия прилив, избърса потта, избила по челото му от облекчение — и от страх, — докато завързваше лодката на малкия дървен пристан и треперещите му крака отново стъпиха на твърда земя.
Бе тук, защото бе чул, че Хенри Флаглър, търговец на масла и предприемач в железниците, е основал този нов щат, част от който все още бе див. Поради лошото здраве на жена си Флаглър бе принуден да прекарва зимите в Сен Огъстин. Там бе открил удоволствието както от идеалния климат, така и от дългите обрулени от вятъра атлантически плажове. Той бе купил железницата, доизглаждайки я на юг до Маями, и възнамеряваше да я разшири дори още повече, до най-отдалечената точка — Ки Уест.
Едуар неспокойно кръстосваше Флорида, понякога на кон, а понякога по железопътната линия, криволичеща на изток през малките крайбрежни градчета Дейтона и Роклидж, надолу до сънливите селца на Маями, чиито бели арки бяха отрупани с пурпурни бугенвилии в тропически безпорядък под най-ясно синьото небе. Внушителният нов хотел на Флаглър вече се издигаше от земята и скоро щеше да бъде довършен. Едуар знаеше, че на място като това би имало нужда не само от един хотел, а и земята беше евтина — можеше да си избере някой парцел. Той купи един широк участък от плажа, простиращ се назад до обраслите с трева дюни и чакълестите наноси. Един ден, мислеше си той, обхождайки го със задоволство, каквото единствено собствената земя може да даде на човека, ще построя хотел тук, по-добър дори от този на Флаглър — по-добър от всеки друг.
Не беше лесно да се добере до Ки Уест. Фериботът трябваше да се спира при дузини малки островчета, формиращи опашката на Флорида, но пътуването си струваше. Старото испанско име на града бе Кайо Уеско — Бон Ки — наречен така заради белите коралови рифове, разбивани от вълните до ситна пудра с цвят на човешки кости. Пудрата се смесваше с морето, което я превръщаше в удивителен матов тюркоаз, а гиздавото малко пристанище изпращаше навътре в тези млечни води рибарската си флота, която му носеше обратно ежедневния си дар от скариди и крабове с мека черупка, както и всякакъв вид риба. Песъчливите улици на Ки Уест бяха ограничени от дървени тротоари, обточени със сенчести дървета и боядисани в бяло къщи, а по хълмовете в далечината, скрити в уединението на гъстите горички от магнолиеви, лаврови и портокалови дръвчета, бяха кацнали изложени на вятъра вили в пастелни тонове, чието спокойствие се смущаваше единствено от шумоленето на изсъхналите палмови листа и цвърченето на цикадите.
Едуар си поръча една бира и започна да наблюдава преминаващия парад от верандата на хотел „Сен Джеймс“ на Мейн Стрийт.
Какво по-добро пристанище би могъл да намери? Щеше да купи една от онези къщи на хълмовете и да заведе Амели там… щеше да й хареса. О, колко му липсваше тя. Липсваха му миговете, когато я вземаше на коленете си, а тя го молеше да й разказва случки от времето, когато той и баща й са били малки момчета в замъка във Франция. Понякога Амели с тъга говореше за майка си Леони. „Защо трябваше да умира, Едуар?“ Задаваше все един и същи въпрос, толкова тъжно, толкова много пъти. „Ако баща ми е бил такъв добър плувец, защо не е могъл да спаси нея и себе си?“ Той й бе отговарял с малки благородни лъжи. Леони се бе превърнала в мит — хубавата млада майка, загинала толкова трагично заедно със съпруга си. Тя бе просто един образ в мечтите на Амели… в неговите също. Всеки път, когато погледнеше Амели, той си спомняше. Тя толкова приличаше на нея, същата прасковена кожа, красиви кехлибарени очи и, разбира се, същата коса в цвят шампанско.