Но славата си имаше своя цена. Тя бе работила усилено, за да я постигне — и работеше дори още по-усилено, за да я задържи — а публичният й живот оставяше малко време за лични удоволствия. Жак, нещастен поради откъслечните мигове, които тя отделяше за него, неохотно си бе отишъл. Тя се завърна у дома сама — във Вилата, в бялата стая, непроменена от деня, в който за пръв път бе отишла там — само една лампа и малка черга — и може би, сега и тогава, един мъж.
От време на време случайно виждаше Мосю отдалеч в някой елегантен ресторант или в Казиното — винаги с някое младо русо момиче под ръка. Но успяваше да забрави за него.
Бе лесно да избягва шпионите на Мосю, когато се намираше във Вилата. Той ги сменяше доста често, но знаеше, че тя ги разпознава — те се бяха превърнали почти в символ на заплаха — последна надежда, че тя ще го отведе при Амели. Знаеше как да ги избягва, когато се наложи.
Бе станала и облечена, преди зазоряване се бе приготвила и вече чакаше на терасата, когато мосю Френар се появи, за да я закара в Ница. Шосетата бяха празни и малкото бяло градче още не се бе разсънило, когато пристигнаха. Той я остави на гарата и тя се забърза по перона, за да хване влака, молейки се никой да не я разпознае. Нямаше и следа от египетския й имидж, очите й не бяха издължени с черен молив, косата й не бе сплетена, не носеше бижута и копринена туника. Бе дискретно облечена в обикновена памучна рокля и сако, косата й бе пригладена плътно назад и завързана с панделка на тила й. Бе просто една обикновена жена, хубава жена с дружелюбни очи.
Пътуването с влак бе продължително и Леони се повъртя около един час, неспособна да се концентрира върху книгата си, нетърпелива да стигне целта си. Колата я очакваше на гарата. Шофираха през прекрасната околност на Лоара, чиито брегове бяха осеяни със заобиколени от ров средновековни къщи, към Шато д’Орвил. Две еднакви каменни колони ограждаха голямата каменна порта, липсваха им само грифоните, отплавали заедно с д’Орвил, за да украсяват новия им дом. Но замъкът изглеждаше точно както когато семейството го бе напуснало, единствено обитателите му се бяха сменили.
Една кръглолика усмихната монахиня стоеше на портика, за да я посрещне, прегръщайки я радостно, докато я въвеждаше в салона.
— Децата ще бъдат толкова щастливи да ви видят, мадам Леони — каза й тя. — Те винаги очакват с нетърпение посещенията ви.
Децата станаха, а столовете им шумно изскърцаха, когато Леони влезе в стаята, две дузини малки личица засияха към нея, повтаряйки в един глас: „Добър ден, мадам“, и зачакаха като предани кученца знак, че са свободни.
— Елате — весело им извика Леони, протягайки ръце, а те се спуснаха към нея с възбудени крясъци, надпреварвайки се кой пръв ще получи целувка от нея, бутайки се и блъскайки се, за да държат ръката й, докато стигнат до масата.
— Добре, добре — усмихна се тя, — сега всички ви ще целуна — а и е време за обяд. А после… — засмя се на очакването, изписано по лицата им.
— А после… — извикаха те в един глас.
— А после ще има подаръци!
Сестра Агнес се усмихна.
— Сега изобщо няма да си изядат обяда — каза тя, — нищо не може да привлече вниманието им, преди да са видели подаръците.
— Нека да видя сега — каза Леони, заобикаляйки масата, — кой е на ред да седи до мен този път?
— Аз, аз — аз съм.
— И аз… Сесил…
— Ела тогава, Сесил — и ти, Вероник… да видим колко сте гладни.
Тя им наряза месото и ги окуражаваше да ядат зеленчуците, вслушвайки се със задоволство в бърборенето на малките устенца за ежедневните събития от живота им. Единствено тук понякога оживяваха спомените й за Амели.
Идеята я бе осенила внезапно. Парите бяха започнали да текат — повече, отколкото й се бе струвало възможно. Бе истински шок да разбере, че Шато д’Орвил е обявен за продан — той винаги си бе бил там, д’Орвил винаги бяха живели в него. Шарл й бе разказвал за това. И докато все още им принадлежеше, това означаваше, че един ден можеха да се върнат там… ала сега знаеше, че няма да го сторят. И Амели нямаше да се завърне. Тя не бе забравила историите за идиличното детство, които Шарл й бе разказал… тази къща се нуждаеше от деца. Щом Амели никога нямаше да живее в Шато д’Орвил, тогава други нещастни деца трябваше да получат този шанс.
Останалото бе просто. Бе купила замъка — дискретно, използвайки името на своя компания — и го бе дарила на едно сиропиталище. Двадесет и четири деца, изоставени поради някаква нещастна приумица на съдбата, останали сами, без родители, бяха намерили дом тук, за тях се грижеше с любов екип от млади монахини, подбрани заради своята младост и способност да разбират детските проблеми, под внимателното и опитно ръководство на сестра Агнес. Най-малкото дете сега бе на две години и бе намерено на прага на замъка, мъничко новородено, което нарекоха Леони, на името на покровителката си. А най-голямото бе почти на дванадесет — на същата възраст като Амели. Леони ги обичаше всички.