Той мина по пътеката край езерото, мечтаейки си да има повече време, за да се нарадва на чистия въздух, ухаещ на евкалипти и бор, на път за фермата в края на ливадата, осеяна със сини и жълти цветя и огласена от звъна на кравешките хлопки. Когато стигна до мандрата, където жената на фермера биеше маслото, той почти щеше да се спъне в едно малко кафяво котенце. Бе легнало по гръб с размахани във въздуха розови лапички. Разбира се, това бе котката на Леони.
Бе съвсем малко по-тъмнокафява от Беби и малко по-светла на корема и под брадичката, но притежаваше същата триъгълна глава и коси жълтеникави очи, и бе също така пухкава. Сгуши се в ръцете на Леони, сякаш цял живот им бе принадлежала и замърка доверчиво. Леони не смяташе, че може да заобича друга котка след Беби, но тази бе неустоима.
— О, Марок — каза тя, — как бих могла да ти се отблагодаря?
— Няма нужда — отвърна той с усмивка, — най-важното е да си щастлива.
— Никога няма да забравя Беби — врече се тя.
Той седна до нея и хвана ръката й.
— Нито пък аз — каза той, — но тази е различна… шоколадова на цвят… погледни, вече те обича.
Малките лапички нежно мачкаха ръката й и Леони се усмихна през сълзи.
— Шоколад — каза тя, — това ще бъде нейното име.
Самотата без Беби бе непоносима, стаите във Вилата изглеждаха празни без пакостливото й присъствие, терасата — умълчана без лудешкото препускане, а леглото — тъжно без малкия успокояващ товар. Тя нежно притисна към себе си новото котенце… щяха да бъдат приятели.
43.
Себастиау ду Сантус се любуваше на Париж, харесваше му всичко там — уличният живот по терасите на кафенетата и в бистрата, народните увеселения, където човек можеше да срещне момичета, да танцува, да пийне, както и откритите пространства в Булонския лес и Люксембургската градина, мостовете, букинистите по кейовете, където за няколко су можеше да намериш прекрасни стари книги. Беше щастлив, затрупан в продължение на седмици от чертежи и планове на стари и съвременни сгради. Тук неговото архитектурно образование най-сетне бе оживяло. Той се наслаждаваше и на свободата си далеч от ограниченията на дома и семейството, в най-очарователния град на света в компанията на новите си приятели.
Стаите му се намираха в една рушаща се стара каменна сграда, гледаща към калдъръмен двор, пазена от строга портиерка, която с орловия си поглед винаги дебнеше да се увери, че младите мъже не водят момичета в къщи — макар че тя бе почти глуха като пън и изчезваше всяка вечер в осем, затваряйки се в апартамента си с една бутилка, и тогава неговите стаи се превръщаха в сцена за много бурни купони. Като онзи миналата нощ.
Той седна в леглото и прокара пръсти през гъстата си права руса коса, прозявайки се, се запъти към прозореца и го отвори, за да влезе в стаята свежият утринен вятър.
После дълбоко си пое дъх. Жерар още спеше на дивана.
— Хайде, събуди се — извика му, — гладен съм.
— Ъ-ъ — бе единственият отговор.
Себастиау се засмя.
— Отивам до „Дом“ да закуся — ти ще дойдеш ли?
— О, добре… предполагам.
Мърморещ, Жерар се показа изпод одеялото, примигвайки с тъмносините си очи на яркото утринно слънце.
— Как можеш да ядеш след последната нощ? — каза той, оглеждайки с отвращение редицата празни винени бутилки върху мръсната маса. — Къде са другите?
Себастиау сви рамене.
— Ако имаш предвид момичетата, тръгнаха си, преди да се е събудил драконът… ужасяват се от нея.
— Наистина трябва да си намериш други стаи, Себастиау… — засмя се Жерар. — Как можеш да понасяш тази стара мома, която си вре носа навсякъде?
— Тук ми харесва — харесва ми тази стара сграда… устройва ме. Както и да е, да вървим, умирам от глад.
Жерар дьо Кормон бе тъмен, както Себастиау светъл — с тъмнокестенява, почти черна коса, наситени тъмносини очи, които почти винаги сякаш забелязваха повече, отколкото можеше да предположи човек, и лице с едри кости и правилни черти, с някаква арогантност в профила. Бе срещнал Себастиау в колежа и макар да бе с година по-голям, двамата скоро станаха приятели. Практически той живееше в апартамента на Себастиау, предпочитайки неговата свобода пред дома на своето семейство.
— По-добре да се прибереш в къщи тази седмица — каза Себастиау, сякаш бе прочел мислите му. — Майка ти ще започне да се тревожи.
— Тя е в провинцията през повечето време, наистина няма никакво значение дали съм там или не.