— А баща ти?
Той сви рамене.
— Кой знае… Струва ми се, че прекарва повечето си време във фабриките с дизайнерите — тази година пускат на пазара нов модел спортна кола.
Не искаше да мисли за баща си; и без това рядко го виждаше напоследък, а и тогава той го караше да се чувства виновен за това, че не пожела да се включи в бизнеса. Баща му винаги бе живял по собствените си правила — така щеше да прави и той.
Те заедно се спуснаха по стълбите, весело поздравиха старата жена в черна рокля и ботуши, която седеше на двора и плетеше някаква черна дреха.
— Ей — извика тя след Себастиау, — има писмо за теб.
Той погледна плика.
— Пак е от Амели — усмихна се Себастиау. Обичаше да получава писмата й.
— И с какво се е захванала този път? — усмихна се и Жерар. Писмата на Амели бяха важен източник на забавление. Тя непрекъснато пишеше на Себастиау, дълги драскулки, изпълнени с подробности за ежедневните й занимания, за ездите покрай плажа с Роберто и Едуар, когато попаднали в гръмотевична буря по пътя от Бара ди Тижука, за ужаса си от изпитите в училище, за подвизите на Фиду и Мино и непрестанната й вражда с Диего Бенавенте. Илюстрираше тези саги със забавни малки рисунки на самата себе си, кръглолико, рошаво, босоного момиче, обуто в момчешки шорти, усмихната или намръщена, или застанала на челна стойка… просто за да си спомняш как изглеждам, пишеше му тя.
В „Дом“ бе тихо и те седнаха навън. Жерар поръча кафе, докато Себастиау отваряше писмото й. Той се усмихваше, докато го четеше, подавайки една след друга страниците на Жерар… този път тя бе загазила. В един особено горещ ден бе отрязала косата си, бе я остригала неравно над ушите и обезумялата Изабел я бе натикала насила в салона на Ело, където я бяха подравнили и сега пухкавите й къси къдри прилепваха до главата. Аз съм доволна, казваше тя, защото сега приличам повече на Роберто, но горката баба оплаква загубата на хубавата ми коса, събра гъстите лъскави кичури и ги сплете на плитки за вечен спомен. Скоро ще й мине, добавяше тя, защото е много заета с плановете си да разшири Павилиона и да го направи малък хотел — понякога не мога да повярвам, че това е баба, нито пък самата тя може. Кълне се, че е родена, за да бъде част от буржоазията — но ако заработи като касиерка в бистро, ще я удовлетворява. После Амели се оплакваше от Роберто, който я смятал за много деспотична, и бе нарисувала малка картинка на себе си с посърнала усмивка и друга, където физиономията й е ухилена и тя му разказва за обяда по случай рождения си ден в Павилиона и за огромната поръсена със захар торта с дванадесет свещи. А сега с нетърпение очакваше отново да замине в Ки Уест с Едуар, там й харесваше, особено риболова в лодка и после, вечер, когато печаха улова на димящия грил на терасата… този път идваше и Роберто. Диего щеше да бъде бесен!
Жерар дълбоко си пое дъх и се засмя — изреченията и мислите й се изливаха в непрекъснат поток, оставяйки читателя без дъх, но истински развеселен.
— Нямам търпение да порасне — каза Себастиау.
— Така ли? Защо?
— За да се влюбя в нея — усмихнат отвърна той.
Жерар го погледна с любопитство.
— Сигурен съм, че говориш сериозно.
— Ако някога се запознаеш с нея, веднага ще разбереш защо. Амели е чаровница — не можеш да не се влюбиш в нея.
Жерар изпита някаква завист. Колко хубаво е да имаш семейство като това на Себастиау — задружно и щастливо, — а не разделено като неговото. Той въздъхна, би искал да срещне някоя като Амели един ден.
— Защо не дойдеш с мен по време на ваканцията? — внезапно му предложи Себастиау. — Жерар излъчваше такава самота понякога, че му дожаляваше за него. — Рио ще ти хареса — ще отидем във фазендата с цялото семейство — можем да работим навън по полето, вместо да разглеждаме технически скици и перспективи по цял ден! А и можеш да се запознаеш с Амели.
Жерар се оживи.
— Страхотно — засия той. — Разбира се, трябва да поискам позволение от баща ми…
Себастиау се засмя.
— Може никога да не се върнеш — предупреди го той. — Рио е съблазнителен като красива жена.
44.
Вероне мразеше Манаус. Мразеше влагата, която го караше да се поти в своя бял парижки костюм, мразеше насекомите и комарите, които непрестанно го хапеха, мразеше носещите се в джунглата силни миризми на плесени и гниене, както и градските миризми в жегата на парфюм, смесен с пот и ром от захарна тръстика. Ненавиждаше и всепроникващата остра смрад от каучука.
Отвръщайки поглед от евтините бордеи и безсрамните боядисани жени с инкрустирани с диаманти, изпилени зъби, той нервно се загледа в карабините, безгрижно метнати през раменете на сурови мургави мъже, слезли в града от отдалечените каучукови находища нагоре по реката. Стоеше там, за да се срещне с останалите от собствениците им, включени в неговия списък. Вече бе разговарял с половин дузина — някои от които със сурови очи и небрежно извадени пистолети го бяха респектирали, а други, развяващи новото си благополучие в ленени костюми от Лондон, вратовръзки на Шарве от Париж и хванали под ръка окичени със смарагди на Картие жени, бяха определили цени, високи като собствения им жизнен стандарт. Имаше една-две възможности но техните плантации се бяха оказали твърде малки. Дьо Кормон щеше да се нуждае от много каучук и Вероне се надяваше Уил Харкърт да е онзи, който може да го осигури. В противен случай, това би означавало поне още един прекаран в търсене месец в Манаус. Съмняваше се, че ще може да го понесе.