Шурашкария Онса бе името на красивия питомен ягуар, вързан на верига и излегнал се мързеливо в най-отдалечения край на дългия, обточен с огледала махагонов бар и Вероне се настани колкото се може по-настрана от него и си поръча една американска бира от големия хладилен шкаф.
— Вие трябва да сте Вероне.
Той се обърна изненадан.
— Изглеждате така ужасно притеснен, че предположих, че сте новодошъл в Манаус.
Вероне бързо го прецени — силно лице, прями маниери на човек, който няма какво да крие — а и не носеше оръжие, нито диамантени пръстени. Само дано да има достатъчно каучук, помоли се наум, и той да е с добро качество.
Уил го заведе до една маса, като минаха покрай ягуара. Погледът му проследи Вероне, докато той нервно го заобикаляше.
— Тя е достатъчно питомна — усмихна се Уил, — игрива е като котенце. Със стопанина си!
Вероне започна направо с работата, изброявайки изискванията на Европейската компания за желязо и стомана — подробности за количествата, със сключен договор за пет години — с висока първоначална цена, която, бяха изчислили те, щеше да се възвърне след известно време и която, във всеки случай, щеше да бъде много по-малка от тази, която биха могли да им предложат брокерите. За негово облекчение Уил можеше да потвърди онова, което се надяваше да чуе — находището Ору Вельо имаше най-добрите каучукови дървета, осигуряващи най-добрия твърд каучук — и те можеха да задоволят неговите нужди. Уил обеща да обсъди с партньора си условията на Вероне и да му отговори след един-два дни. Изглеждаше вероятно да сключат сделка.
Вероне отново погледна Уил Харкърт, който ентусиазирано ровеше в чинията си с печено месо. Харкърт бе поискал предплата за две години. Бяха много пари, макар да имаха основание и доводите му, че е предпазна мярка срещу покачване на цените през следващия сезон. Но все пак това го изнервяше. Можеше ли да му има доверие? Ами, ако когато пристигнеше във Франция, каучукът се окажеше от ниско качество? Дьо Кормон щеше да го държи отговорен. Вероне изтръпна при мисълта за последствията. Нямаше смисъл да проверява каучука в склада — можеха да му покажат каквото си поискат. Нищо друго не му оставаше освен да отиде нагоре по реката и да види находището. Надявам се, дьо Кормон, горчиво си помисли той, че ще оцениш това, защото скъпо ще ти струва! Той алчно предвкусваше увеличението на заплатата си, възможните придобивки в акции на дьо Кормон, които щеше да спечели от подобна сделка, и въздъхна. Струваше си.
Вероне се почувства глупаво в модерния си екип за джунглата: ризата с дълги ръкави държеше горещо, а високите ботуши стягаха неприятно вече подбитите му крака — и освен това Уил Харкърт бе облечен съвсем обикновено. Той пушеше мълчаливо, надявайки се партньорът на Харкърт да побърза, „Ливърпул Лейди“ вече бе готов да потегли.
— Ето го — каза Уил и се надвеси над парапета. — Хайде — извика той, — капитан Бекуит ще се вбеси, ако го накараш да изпусне плаването!
Едуар метна торбата си на палубата на парахода и се затича.
— Просто прескочих до телеграфа, за да изпратя съобщение до в къщи — усмихна се той. После подаде ръка на Вероне. — Удоволствие е за мен да срещна съотечественик французин. Аз съм Едуар д’Орвил.
Вероне започна да премига. Добре ли беше чул? Той протегна силната си ръка.
— Мосю… д’Орвил?
— Забравих да ви спомена — каза Уил, — че моят партньор е французин.
— Изпаднал французин — каза Едуар. — Не съм си бил у дома от дванадесет години.
Заучена усмивка прикри интереса на Вероне — разбира се, имаше брат, който живее в чужбина… а и не бяха ли минали точно дванадесет години, откак Шарл д’Орвил бе умрял и детето на Леони бе изчезнало?
— И къде е бил домът ви, мосю? — попита той.