Едуар долови лекия трепет в гласа му — защо беше толкова нервен този човек?
— На Лоара, близо до Тур. Ще ме извините ли — добави той, — трябва да се разбера с капитана за един допълнителен товар, който връщаме обратно в Сантарем.
Вероне се обърна към Уил.
— Странно съвпадение — небрежно каза той, — един французин снабдява Франция с каучук от Бразилия. Кажете ми, защо той никога не се е връщал във Франция? От Белем всяка седмица тръгват кораби.
— Семейството на Едуар се премести при него в Рио — майка му и малкото му момиченце… там са щастливи.
— Малкото му момиченце? — гласът на Вероне почти премина във фалцет. — Значи той е женен?
— Не, не е женен. Амели е дете на брата на Едуар. Той умря, когато тя беше съвсем малка и Едуар я отгледа като собствена дъщеря.
Вероне разтреперан си пое дъх. О, неведоми са пътищата божи! Стоеше тук — на този параход, на хиляда мили навътре по река Амазонка — и бе открил Амели! Трепереше от вълнение… трябваше да остане сам… трябваше да го осмисли… да реши какви ще бъдат следващите му стъпки…
Седна на тясната койка в малката си каюта и се втренчи в голата стена отсреща. Той — Вероне — държеше ключа към лудостта на Жил дьо Кормон. Амели бе единственото нещо, от което се нуждаеше в живота си дьо Кормон… и щеше да му струва мило и драго!
Вероне се засмя на глас. Сега нямаше защо да бъде толкова внимателен в тази сделка за каучук. Вместо това щеше да отиде в Рио, за да проследи съдбата на момичето… надзърна през люка, но от Манаус бе останал само блед силует на притъмняващия хоризонт. По дяволите. Сега трябваше да преживее всичко това. Въздъхна и се просна на койката. Е, Амели беше чакала през всичките тези години, щеше да почака още няколко дни.
Сиви облаци скриваха покривите на Сантарем и Едуар, който следеше товаренето на последния каучук на „Ливърпул Лейди“, хвърли тревожен поглед към небето. Ако не беше заради Вероне, нямаше да предприемат това пътуване толкова късно през сезона — надяваше се, че ще успеят да се върнат обратно в Манаус преди да започне дъждовният период.
Бяха тежки дни. Вероне го караше да се чувства неспокойно и той не можеше да разбере защо. Просто имаше нещо странно у него. Макар че бе забавно да го наблюдаваш как предпазливо пристъпва в джунглата с нейната безкрайна зелена тишина, хвърляйки погледи наляво и надясно, сякаш всеки момент очакваше да бъде изяден жив, почти припадайки от страх, когато неподвижните маймуни извиваха пискливия си хор, разбивайки кристалната горска тишина със звук от счупено стъкло. Вероне с благодарност се скри обратно на борда на „Ливърпул лейди“ и сега успокояваше опънатите си нерви с бутилка скоч от капитан Бекуит.
Той внимателно съчини телеграмата до дьо Кормон.
Ситуацията с каучука е успешна, написа в нея, отлагам връщането с още няколко седмици, за да събера информация относно един важен личен проблем. Ще докладвам възможно най-скоро.
Достатъчно ясен ли съм, тревожеше се той? Искаше бавно да подхранва дьо Кормон с информация, да го накара да си мисли, че това ще бъде изключително трудна, дори опасна работа. После щеше да му каже, че я е намерил. Отдавна изчезналата дъщеря на Леони! И да го накара да си плати всяка стъпка от извървения път!
Със силно изсвирване на сирената „Ливърпул лейди“ се отдели от кея и навлезе в тинестата бавна река — най-после курс към Манаус. Вероне доволен си пиеше скоча. Най-сетне печелеше играта.
Шумът от барабаненето на дъжда по палубата събуди Едуар. Той погледна часовника си — минаваше три — и отново се обърна, затваряйки очи, но дъждът непрестанно биеше в тъмнината и корабът неприятно се клатеше сред разпенената река. Вече бе напълно буден и проклинайки дъжда, се напъха в панталоните и ризата си и отиде да потърси нещо за пиене.
Откри капитан Бекуит в кабината да се опитва да надзърне през пелената на дъжда.
— Хубаво време, нали? — изкоментира капитанът и напълни чашите им, — дъжделиво!
Едуар се усмихна и отпи от скоча си. Дъждът бе плътен и обгръщаше малкия параход, браздящ реката срещу течението й. Кабината бе малък пристан на сигурност в дивия чужд свят. Проблясващите светлини се отразяваха от безполезните прозорци, а Едуар слушаше разказите на Бекуит за кораби и бури. Якият йоркширец, който отваряше стиснатите си устни само след три уискита, редуваше питиетата си с канчета димящ тъмнокафяв чай, който му вареше помощник-капитанът, стоящ зад руля.
Дъждът внезапно спря, сякаш бог бе затворил кранчето, и капитанът изненадано погледна нагоре. Излезе на палубата и подуши въздуха като пойнтер, оглеждайки притъмнялото предутринно небе и тъмната маса на реката, взирайки се през кълбящата се мъгла с надежда да съзре брега и пристанището.