Бяха минали две седмици, откак капитан Бекуит доведе кораба си на плаващ док в Манаус. Като много други речни параходи, попаднали в террас саидас, свличащите се брегове на Амазонка, бе изоставен завинаги.
Най-добрият доктор в Манаус, току-що пристигнал от „Харли стрийт“, Лондон, се грижеше за раните на Едуар. Той бе отказал да остане в болница и седеше с Уил в кафенето на Авенида Едуардо Рибиер, рамото му бе бинтовано, ръцете му бяха покрити с лепенки, а челото му бе избродирано с назъбен шев. Минувачите се обръщаха да го гледат и си шепнеха, но Едуар не ги забелязваше. Не можеше да се освободи от образа на изплъзващия се от ръката му Вероне, с обезумял поглед, забил ноктите си в плътта му. Защо, питаше се той за стотен път, защо ме нарече убиец?
Уил въздъхна.
— Знаеш ли — накрая каза той, — ти и аз имахме късмет да оживеем. Да не го предизвикваме. Да продадем Ору Велю на онзи, който ни предложи най-висока цена и да се махаме оттук.
45.
Жил свали сакото си и охлаби вратовръзката си, поглеждайки уморено към двете телеграми на бюрото си. В офиса бе дошъл направо от гарата, след многократно отлаганото пътуване до Милано и почти беше забравил, че Вероне е в Бразилия.
Бръчка на недоумение се появи на челото му, щом прочете първото съобщение. Какво по дяволите имаше предвид Вероне? „Информация по личен въпрос“ — дали не бе напипал някакъв нов аспект от сделката с каучука? Или пък възнамеряваше да извлече повече пари за себе си? Той ядосано захвърли листчето на бюрото си. Или пък просто бе намерил добра игрална зала в Манаус? Познаваше малката слабост на Вероне. Познаваше слабостите на всеки.
Той въздъхна от раздразнение и разкъса плика на втората телеграма, адресирана до Европейската компания за желязо и стомана. Бе подписана „Уил Харкърт от находището Ору Велю“. Той шумно си пое въздух, докато я четеше, остави телеграмата до другата на бюрото си и ядосано се втренчи в двете.
Глупак! Как можеше да умре в някаква буря по Амазонка? Вероне бе с него от петнадесет години, знаеше всичко — как точно да сложи ръка на важна информация, кой с кого е замесен, къде са погребани тайните на техните конкуренти. По дяволите, как щеше да се оправя без него? И какво бе имал предвид в това странно съобщение? Господи, този човек бе истински глупак! Ако не беше глупак, нямаше да е мъртъв!
Жил ядосано кръстосваше пода. Ами бразилската каучукова сделка? На кого можеше да има доверие, за да заеме мястото на Вероне? Кой би могъл да бъде толкова непочтен и толкова умен — както и толкова лоялен? Знаеше отговора. Никой.
Жерар се поколеба пред тежката дъбова врата на офиса. Никога не знаеше дали баща му няма да се разбеснее, ако го прекъснат или пък ще е толкова потънал в мислите си, че изобщо няма да забележи, че той е там. А можеше и да се зарадва. Винаги бе така, дори и когато бяха малки — в един миг се усмихваше и ти отдаваше цялото си внимание, а в следващия се държеше така, сякаш никога преди не те е виждал. Жерар се бе научил да живее с това, но все още не можеше да предугажда настроенията на баща си.
Жил ядосано вдигна поглед. А, беше Жерар — той бе хубаво момче — не, млад мъж! На колко години беше сега? На деветнадесет или на двадесет? Не можеше да си спомни.
— Добре ли пътува, татко? — Жерар още бе предпазлив. Не знаеше в какво настроение е баща му.
— Имаше много проблеми, но всичко се оправи накрая. Искаше ми се да си с мен — неочаквано каза Жил, — щяха да ти харесат преговорите — приличат на игра, сложна очарователна игра.
— А ти винаги печелиш.
Жил сви рамене.
— Чак пък толкова. Няма ли да размислиш, Жерар? Целият бизнес те чака — чака и двамата ми синове.
Вече бяха разигравали тази сцена много пъти. Баща му знаеше, че той се кани да става архитект, винаги бе искал това.
— Ти имаш двама синове, татко, а Арман е луд по колите. Когато порасне достатъчно, той ще се включи в бизнеса — Жерар се възползва от възможността. — Татко, един приятел ме покани да прекарам ваканцията при него. Исках да помоля за разрешението ти.
— Защо не — разсеяно отвърна Жил, мислите му още бяха погълнати от Арман.