Горещият чай пристигна и Леони отпи от него, наслаждавайки се на аромата на лимона, докато топлината отпускаше тялото й. За пръв път се бе почувствала толкова уморена, но бе имала една наистина натоварена година — това беше първата й почивка от девет месеца насам. Прииска й се да помоли за един сандвич към чая… бе се почувствала истински гладна. Можеше да помоли стюарда да й донесе нещо, но не, може би по-бързо щеше да бъде просто да отиде в ресторанта.
Ресторантът бе празен — имаше само един самотен човек в другия край на слабо осветения вагон — тя виждаше единствено върха на главата му над високата облегалка.
— Маса за колко души, мадам? — усмихна й се сервитьорът.
— Сама съм — отвърна Леони.
Жил дьо Кормон замръзна. Ръката му, която още държеше чашата с вино, се разтрепери, докато гледаше как сервитьорът минава през вратата към кухнята. Бе сам с Леони.
Дължината на вагона му се стори безкрайна, докато се приближаваше към нея.
— Леони.
Уплашеният й златист поглед се блъсна в неговия. Адреналинът от шока хукна нагоре по гръбнака й, тласкайки с по-голяма сила кръвта във вените й, докато бузите й пламнаха. Очите й се разшириха от ужас. Какво правеше той тук? Преследваше ли я?
— Не исках да те уплаша — не знаех, че си тук — гласът му бе мил, — за мен е такава изненада, каквато и за теб.
Сигурно е вярно, помисли си тя. Откъде можеше да знае той, че тя ще бъде в този ресторант? Самата тя не знаеше преди няколко минути. Но какво правеше във влака? Той улови погледа й; около ъгълчетата на очите му се бяха образували малки бръчици, а гъстата му коса бе посивяла с малки сребристи ивици по слепоочията. Тя потръпна, неспособна да отмести поглед от лицето му.
— Може ли да седна, Леони?
Той я попита, но тя знаеше, че няма да приеме отказа й. Нямаше избор. Освен, разбира се, да стане и да си тръгне. Но не го направи.
Мосю се наведе напред към нея през малката маса и взе ръката й в своята. Усещаше я малка и напрегната между дланите си и затвори очи, за да не съзре тя в тях чувствата му — дори сега трябваше да крие онова, което наистина изпитва. Бе просто, както винаги бе било; държеше ръката й в своята, можеше да усети аромата на парфюма й, да долови диханието й — да почувства, че ръката й трепери. Той я обърна с дланта нагоре и я целуна, погали с пръст кожата на китката.
Леони остави ръката си да лежи в неговата, шокирана от допира до неговата плът, наблюдавайки омагьосана квадратните му пръсти, безупречните, леко нащърбени нокти и тънките тъмни косми по гърба на ръката му, сякаш ги гледаше под микроскоп.
С усилие вдигна поглед… ръката му още държеше нейната… сякаш времето течеше много бавно, летаргично разтягайки секунда след секунда, а тя нямаше сила да се помръдне. Очите му си бяха все така тъмни, така наситено сини… преди да срещне тези очи, тя бе различна жена, смущаваща, дръзка, изискваща жена, която го желаеше толкова, колкото и той нея — където и да е и когато и да е… а сега се чувстваше безпомощна пред него, както някога в Монте Карло, когато бе на седемнадесет. Той все още притежаваше някогашното сексуално привличане и допирът му възпламени сетивните й спомени. С усилие на волята тя се принуди да се изправи на крака.
— Моля те, кажи ми нещо, Леони. Умолявам те.
Влакът набираше скорост, тракайки в нощта, огласявайки със звука от свирката своето присъствие в нощната тишина, изолирала само двамата в своя лукс с розов оттенък.
— Моля те, пусни ръката ми — гласът й бе тих и слаб.
Той стисна ръката й по-силно.
— Остани с мен още няколко мига, Леони — нека бъдем цивилизовани… трябва нещо да ми кажеш, умолявам те.
Келнерът се появи на вратата и любопитно се втренчи в тях.
— Да ви сервирам ли сега, господине?
— Леони, поне ще пийнеш ли с мен — нека просто поговорим за няколко минути?
Погледът му я пронизваше. Тя отново потъна в креслото си и той даде знак на келнера, че иска да поръча, седна на отсрещното място и най-сетне освободи ръката й. Тя тайно я избърса в покривката, сграбчвайки като психологическа опора Шоколад. Какво правеше тук… какво ставаше с нея?
— Леони, отивах към нос Фера, за да те помоля да се срещнеш с мен… ти знаеш защо, нали? Защо мисля за теб по цял ден, сънувам те през нощта? Защо не мога да те забравя и да живея спокойно без теб? Защо ти изпращам жасмин — спомняйки си уханието на кожата ти, когато те целувах? И защо никога ти не изхвърляш жасмина? Защото ти също си спомняш… така е, нали, Леони? — Гласът му бе преминал в ниско успокоително мъркане, промъкващо се в гънките на подсъзнанието й. — Ти не си забравила онези нощи, онези дълги прекрасни нощи… колко топло бе тялото ти под моето, колко гладко и сочно бе и колко много ме обичаше…