Сервитьорът дискретно се покашля, поставяйки купата с охладеното вино на масата, а Леони отново се облегна назад, бузите й пламтяха.
Жил си наля шампанско.
— Виждаш ли — прошепна той, наблюдавайки я как послушно отпива от познатото вино, — нищо не съм забравил.
Леони здраво стискаше чашата, взирайки се в отлитащата нощ, отразена в тъмнината на прозореца, като собственото им отражение — красива двойка, пийваща шампанско в един розов, комфортен свят. Отново й се прииска да го докосне… о, знаеше, че не бива, но й се искаше…
Той се наведе по-близко, все още говорейки й с този хипнотичен мек глас, разправяйки й разни неща — как му е липсвала, какво е объркал — и това я вълнуваше.
Шоколад внезапно скочи на коляното й и обърна чашата с шампанско върху полата й, връщайки я обратно към реалността. Котката седна гордо в скута й и колебливо близна капките шампанско.
Леони ги избърса с ръка и се изправи на крака. Мосю застана пред нея, висок и властен.
— Не си отивай.
Леони се поколеба. Разкъсваше се от копнеж, който знаеше, че не бива да изпитва — бе уязвима, лишена от всичките си защити, сама тук с него в бързия влак… това не беше реалността… това бе сън. Тя го блъсна, затича се по пътеката, спускайки се към вратата. Той й препречи пътя, а келнерът се обърна с гръб, преструвайки се, че е зает с масата.
— Леони — настойчиво каза Жил, — остави ме да ти кажа нещо — поне ме изслушай.
— Отвори вратата — прошепна тя — или ще извикам сервитьора!
Погледите им се срещнаха, той се поколеба за миг, а после бавно се отмести от вратата и я задържа отворена за нея. Тя бързо премина през нея и се затича, затръшвайки я пред него. Той я настигна на следващата врата, притисна я с тялото си до облицованите стени на коридора и хвана с ръце главата й. Тя извърна лице настрани, когато устните му се опитаха да достигнат нейните, стиснала изплашената котка пред себе си като преграда. Шоколад замахна с лапа пред лицето на дьо Кормон и с ноктите си одраска бузата му, той отскочи назад с вик и заопипва кървавите бразди.
— Знам какво искаш да кажеш — каза тя, върната към реалността от това насилие — и отговорът никога няма да се промени. Невъзможно е, Мосю — ти го направи невъзможно.
— Но аз знам, че ме желаеш. Така е, нали… изпитваш същото, което винаги си изпитвала? Прочетох го по очите ти.
— Сгрешил си — хладно отвърна тя. — Всичко е във въображението ти, Мосю. И сигурно е време да се изправиш срещу реалността.
— Да оставим в миналото онова, което се случи, да започнем отначало.
Сега гласът му бе по-рязък, бе загубил властното си мъркане, коварно успокоително и привлекателно. Тъмните му очи блестяха така, че тя можеше да види лицето си, отразено в разширените му зеници.
— Ще имаш Амели, ще живеем заедно — ние тримата. Ще те направя щастлива, Леони, можеш да имаш всичко, което поискаш — всичко, обещавам ти…
Амели… как смееше дори да споменава името й… как смееше! Бе пропуснала детството на Амели заради него. Омразата й се отдръпна, завъртя се в нея като тъп нож.
— Казахме си сбогом преди много години, Жил дьо Кормон — твоят живот си е твой — и в него никога няма да бъда аз или моето дете.
Тя го подмина, забърза се по коридора, после мина през вратата, а след това, когато паниката я завладя, се затича през влака, докато стигна своето купе. Затръшна вратата след себе си и я заключи с трепереща ръка. Шоколад мяукаше нервно от едната й страна, докато тя изчакваше да спре треперенето.
Той бе луд. И тя трябва да беше луда, дори само защото го слушаше, затова, че го остави да я изкушава с думите си — той винаги бе способен да го направи. Той я познаваше. О, Господи, тя наистина го бе пожелала… за няколко мига наистина го бе пожелала — повече от всичко друго на света. Вгледа се в своя образ в огледалото, нагласяйки лампата така, че да може да се види по-добре… искаше да разбере що за жена бе, че да може да забрави убийството и заплахата, предадена от спомените си и завладяна от желанията на своето тяло.
На сутринта тя първа слезе от влака, крачейки до плещестия стюард, който носеше чантите й, бързайки към бариерата. Зърна го как се завтича към нея, докато влизаше в таксито и стюардът затваряше вратата. Той бе закъснял. Тя бе спасена.
Вилата никога не й бе изглеждала по-гостоприемна, а правоъгълните й варосани стени — по-солидни и сигурни, простичкият здрав смисъл на Френар пък я върна към успокояващата реалност, правейки събитията от влака да изглеждат като сън. Но само малко по-късно, докато седеше на терасата, припичайки се на слънце, страхът се върна. Лъскавата бяла яхта се носеше бавно по залива, клатушкайки се по повърхността на водата, блестяща от отразените слънчеви лъчи. Тя изтощено се втренчи в нея. Той никога нямаше да се откаже.