Появи се едно момче, което припряно се опитваше да закопчае в движение бялата си куртка, очевидно не бе очаквало да пристигнат някакви гости по това следобедно време. Но то бодро придружи Едуар през стълбището с веранда и салона до една просторна проветрена стая, чиито прозорци със спуснати капаци гледаха към сега умълчания площад. Е, щом Хавана спеше, кой бе той да й се противопоставя? Едуар се изтегна в голямото месингово легло и затвори очи. Питам се, помисли си той, заспивайки, питам се дали тялото й е толкова хубаво като глезените й?
Ксара разглеждаше своя образ в голямото огледало на вратата на просторния гардероб в стаята си. Лицето й не бе съвсем лошо, реши тя, но бе свикнала с него, така че как можеше да бъде сигурна? Прокара пръст надолу по скулите му… не бяха ли прекалено изпъкнали? А очите й не бяха ли малко по-коси, отколкото трябваше… нямаше ли да са по-хубави, ако цветът им бе искрящо светло синьо, вместо това лъскаво кафяво? Защо не бе наследила ирландския тен на баба си вместо тази кожа с цвят на сметана и маслинени оттенъци? А косата? Тя вдигна нагоре лъскавата си гарвановочерна коса, която падаше гладко почти до кръста й… може би трябваше да я отреже и да опита някоя нова, по-интересна прическа? Зъбите й бяха хубави обаче, призна си тя; бели и равни и винаги когато се усмихваше на някого, той сигурно оставаше смаян от нейните зъби!
Захвърли робата си с въздишка и погледна останалото… високо стройно тяло… не беше ли прекалено висока — прекалено стройна? Гърди, които сочеха нагоре — дълги бедра… поне бедрата й бяха хубави, изящни глезени и малки стъпала. Но как изглеждаше за някой мъж? Бе толкова отдавна — нямаше как да разбере. Бе се омъжила за Хосе, когато бе на седемнадесет, а той бе на повече от двадесет и пет. Не задължително за някой непознат — просто на някой друг мъж — дали нямаше да й намери недостатък? Колебливо постави ръка на гърдите си… как биха се сторили на някой мъж, в неговите ръце? Намръщи се и отново облече робата си. Точно това бе проблемът. Как можеше млада кубинска вдовица да срещне красив мъж с всичките му достойнства, без да е някой, когото е познавала през целия си живот?
Кутиите от бутик „Оберон“ с надценката за дрехите с етикети от Париж бяха скупчени неотворени на леглото и тя ги погледна с тъга. Бяха толкова хубави, че предназначението им бе да красят някоя дяволито остроумна жена, тръгнала сама на дълго морско пътешествие, превърнала се в постоянно изкушение за мъжете на борда и така станала причина за безкрайни предположения и коментари. Бяха дрехи за дръзка жена.
Тя започна да ги разопакова, хвърляйки ги на леглото в безпорядък от плисета, волани и цветни петна. Да, червената тафта определено й бе любима. Копнееше да я облече. Занесе я да я изпробва пред огледалото… ако прибереше косата си назад в испански стил и си сложеше рубинените обеци…
— По дяволите, Ксара — каза си тя, — ще я облечеш довечера. Ще вечеряш във „Веласкес“ — ще вечеряш сама.
Едуар отвори очи и огледа странната стая. Приближи се до прозореца и отвори капаците, за да погледне обагрения в розово свят. Небето бе опияняваща червена завеса, овесена като тънък воал над оживения площад, където терасите на кафенетата вече се пълнеха с хора, готови да се забавляват с онова, което можеше да им предложи нощта. Какво ли, запита се той, ще предложи на мен? Е, първо баня, а после… кога бе ял за последен път? Нищо не бе сложил в уста на кораба миналата нощ, само чаша кафе и една бира… умираше от глад! Това беше. Щеше да намери най-добрия ресторант в града и щеше да вечеря там, както подобава… сам.
Алената тафта шумолеше приятно, докато Ксара минаваше през верандата на стълбището и се усмихваше. Чувстваше се както когато като малка майка й я бе облякла в хубава ленена рокля с волани. Тя здраво бе завързала розовия копринен колан, обърнала я бе, за да я види, и усмихната й бе казала: „Колко си хубава, Ксара“ — и Ксара си спомняше, че на този ден се е чувствала хубава. Е, тази вечер отново се чувстваше хубава и това я караше да вирва малко по-високо брадичката си и добавяше провокативна замечтаност в походката й.