Тя прилича, помисли си Едуар д’Орвил, докато чакаше във салона, на някоя аристократична млада циганка, тръгнала на любовна среща. Късметлия, със завист си каза той, щом тя се запъти към вратата. О, да, с когото и да се срещаше, той бе истински късметлия.
Вечерният въздух бе топъл и Ксара жадно го вдишваше. Това е приключение, каза си тя, докато чакаше кабриолет, добре възпитаните кубински момичета не ходеха на ресторант сами, отиваха там с бащите, братята, братовчедите или съпрузите си… все още можеш да се откажеш обаче, изпълваше я със съмнения едно малко гласче в нея, можеш да вечеряш кротко в трапезарията на хотела. В края на краищата „Веласкес“ е много изискан ресторант, никога не знаеш кого можеш да срещнеш там — помисли си за приказките.
— Не — каза си твърдо, — отивам.
— Извинете? — промълви Едуар, застанал до нея.
— О… съжалявам, нищо, просто приказвах на себе си.
Ксара се качи в кабриолета.
— „Веласкес“ — извика тя и се обърна да го погледне през прозореца. Погледите им за миг се срещнаха — пъстри ли са очите му, запита се наум, облягайки се на седалката, или сребърни? Може би пък бяха прозрачни като стъкло, така че през тях да можеш да надзърнеш в душата му — ако си достатъчно близо? С кого щеше да се среща тази вечер? Вероятно с някоя хубава чужденка, някоя студена, руса англичанка или може би с някоя елегантна американка… която и да бе тя, бе голяма късметлийка.
Едуар се замисли за тези коси кафяви очи. Усмихна ли му се — сякаш нещо такова? Ароматът на гардениите, които бе забола в косата си, все още се носеше из въздуха и примамваше въображението му. „Веласкес“, бе казала тя. Мислеше да отиде в „Абаньера“. Поколеба се само за секунда. „Веласкес“, упъти той шофьора.
Ресторантът бе по-тих, отколкото Ксара бе очаквала и дори метр д’отелът да бе изненадан, че тя е сама, не го показа по никакъв начин. Той я придружи до нейната маса в нишата до натруфената камина в испански стил, в която тази вечер вместо пламъци се кълбяха цветя.
— Сеньора — обърна се към нея, като разгърна голяма чиста ленена салфетка на коленете и й представи менюто. — Искате ли да си поръчате нещо за пиене?
— Манзанила — отвърна усмихната тя, — сухото шери бе подходящо, защото тази вечер в нея имаше нещо много испанско. Тя се огледа разочаровано; в нишата имаше място едва за две маси точно една срещу друга и ако само леко отместеше стола си, можеше да съзерцава по-голямата част от ресторанта и неговите посетители. По дяволите, помисли си тя, бих искала да съм наблюдател, да виждам хората заедно, женени двойки — и любовници. Бих искала да наблюдавам тяхното щастие, да си наваксам с живота, макар и чрез някой друг. Тя отпиваше тъжно слабата суха манзанила.
Едуар огледа ресторанта. Нямаше я там… дали не бе сбъркал? Това ли беше този ресторант?
— Сеньор — метр д’отелът го придружи до нишата в близост до камината. Там имаше само две маси и момичето с червената рокля седеше сама на едната. Едуар любезно й кимна, докато сядаше. Любовникът й сигурно закъсняваше, очевидно тя го чакаше. Отново усещаше аромата на гардении.
Ксара го погледна крадешком — това бе той! О, ужас, трябваше да седи точно срещу него, докато той вечеря с любимата си. Масите бяха толкова близо една до друга, че щеше да подслушва най-интимните им разговори, да вижда как лицата им се взират едно в друго, да забелязва как ръцете им се сплитат под масата. Тя нервно отпиваше от манзанилата.
Едуар разгледа менюто, хвърляйки скришом поглед и към алената госпожица… коя можеше да бъде тя? И що за човек бе онзи, който я караше да чака? Само глупак, със съжаление си отговори той, този човек трябва да бе глупак да пропилява дори и една минута, в която би могъл да бъде с нея. Раменете й бяха като сметана на фона на нежно червената рокля, а косата й бе гарвановочерна и хвърляше отблясъци като крило на кос.
— Сир? — подкани го келнерът.
— Риба-меч — и бутилка „Родере Кристал“.
Можеше да се окаже дълга нощ. Не възнамеряваше да става зрител на любовната сцена между алената госпожица и нейния избраник. Защо си мисля, че има среща с любовник, внезапно се запита той — може да е неин съпруг, брат. Не, той знаеше, че не е така. Тази жена бе облечена като за любовник, алената й тафта шумолеше обещаващо… приличаше на цвете сред листчетата на полата си… на гардения.
Ксара нервно гледаше покривката. Той си бе поръчал. Нямаше да го направи, ако имаше среща с някого, разбира се, щеше да чака. Дали бе сам? Защо не го поканиш при теб — в края на краищата, ти излезе, за да търсиш романтика? Как мога да направя това, панически се запита тя. Не мога — нали?