— Сеньора? — тя вдигна поглед към келнера. — Искате ли малко вино?
— Вино? — тя погледна купата с лед с бутилката шампанско в нея. — Шампанско, моля. — Може би това щеше да й даде кураж… искаше й се тези пъстри сребърни очи да погледнат към нея.
Трябва да е сама, изненадан си помисли Едуар. Жена като нея — да вечеря сама? Но защо? Не се питай защо, идиот такъв, каза си той… тя е там сама, както и ти… покани я при теб. Вероятно зад ъгъла дебнеше някой разгневен кубински съпруг, готов да го застреля — но по дяволите всичко това, струваше си.
— Извинете — каза той.
— По-скоро вие — отвърна тя.
Погледите им се срещнаха — нейният блестящ и кафяв под завитите мигли и неговият прозрачно ясен като планински вир.
— О — въздъхна тя, — как сте получили този ужасен белег?
Не знаеше защо го каза, просто й се изплъзна от устата. О, Господи, какво щеше да си помисли сега той?
— Дълга история — усмихнат отговори той, — но за мен би било удоволствие да ви я разкажа. Исках да ви попитам — понеже, изглежда, сте сама тази вечер, а аз също съм сам — дали не бихте искали да седнете при мен? Знам, че не сме се запознали, но като че ли сме отседнали в един и същ хотел. Това е нещо като представяне, нали?
— Но ние и двамата поръчахме шампанско — глупаво каза тя, — сега имаме две бутилки.
Едуар пристъпи три крачки към нейната маса, усмихвайки й се.
— Тогава предлагам да ги изпием заедно — каза той и хвана ръката й. — Казвам се Едуар д’Орвил.
— Аз съм Ксара… Ксара О’Нийл де Естебан — изрече тя на един дъх. Така ли се правеше… просто така? Мъжът на мечтите ти се приближава до теб в ресторанта и ти казва, че името му е Едуар… такова хубаво име… пиете шампанско заедно и ти флиртуваш с него до края на вечерта, когато знаеш, че иска да се люби с теб…
— Да — усмихната каза тя. Спомни си как се бе оглеждала в огледалото и бе размишлявала, че поне зъбите й са хубави и се засмя.
Едуар й се усмихна очарован, почти можеше да усети тези коралови устни до своите… това бяха устни, на които да се спреш, да изследваш дълго, протяжно… да докосваш с език, лекичко да хапеш… бяха наистина устни, които много му се искаше да целуне.
— Кажи ми — каза той, сядайки до нея — как можеш да се казваш едновременно О’Нийл и Естебан.
— О’Нийл е защото баща ми е с ирландски произход — семейството ни се преселило в Куба преди двеста години. Де Естебан бе името на съпруга ми.
— На съпруга ти?
Изглеждаше изненадан.
— Покойният ми съпруг — тихо каза тя. — Бандити го убиха преди две години. Изгориха нашето имение… Хосе притежаваше най-добрата вега на острова, Флор де Севиля.
Тя леко сви рамене и тафтеният волан на раменете й изшумоля приятно.
— Съжалявам — каза й Едуар.
— Това се случи преди две години — погледна го в очите, — много време мина оттогава. — После отпи от шампанското си. — Не биваше да ти го разправям — продължи тя, — ала днес реших да променя живота си. Досега живях в провинцията, в имението на брат си, но внезапно усетих, че не мога да издържам повече. Исках да се освободя от всичко това. Пристигнах в Хавана, купих си нови рокли — ръката се отпусна върху воланите пред гърдите й — и дойдох тук да вечерям сама. — Исках отново да се впусна в истинския живот.
— Какъв късмет съм имал, че си го направила — каза Едуар. — Аз също имам какво да изповядам. Проследих те до тук от хотела. Мислех, че може би имаш среща с любовника си…
— С любовника си? — тя бе поразена. — Защо си смятал, че имам любовник?
— Ти приличаш — каза той с усмивка — на жена, впускаща се в авантюра, облечена в алена коприна, с цветя в косата… като някоя обаятелна циганка.
— А ти — прошепна тя — мислех, че ще се срещаш с някоя руса студена англичанка… ледено аристократична и съблазнителна като изстудено вино в гореща лятна нощ.
Той се взря в блестящите й очи и Ксара нервно облиза устни. Почувства, че дъхът й секва. Отпи глътка шампанско. Погледите им се срещнаха.
— Ксара О’Нийл де Естебан — прошепна Едуар, — страхувам се, че се влюбвам в теб.
Тя бе забравила за ресторанта, за келнерите, за китарите и за шума от оживените разговори — той се влюбваше в нея… и тя ли му изглеждаше като образ от съкровен копнеж, както той на нея?
Едуар наведе глава и въздушно я целуна по устните… тя усети вкус на шампанско и мекота.
— Вече стигнахме много далеч, Ксара — прошепна той, — няма връщане назад.
Искаше й се да го целуне още веднъж… бе твърдо решена да го целуне… о, да, бяха стигнали твърде далеч, за да се откажат сега… но не биваше да го прави. Добре възпитаните момичета не се държаха така, да целуват непознати в ресторанти. Но тя бе влюбена в този съвършено непознат.