— Обичам те, Ксара О’Нийл де Естебан — каза той, — ние сме си непознати, защото се срещнахме едва днес, но сме се търсили през целия си живот. Обичам те, о, да, обичам те.
Ксара се усмихна, лежейки там в сумрака с мъжа, който я обичаше. Животът бе прекрасен. Понякога трябваше малък тласък и после нещата се случваха, прекрасни неща като Едуар д’Орвил.
Едуар лежеше по гръб, загледан в тавана. Коприненият крак на Ксара все още бе преметнат през него, а главата й бе склонена на рамото му. Тя спеше, дишайки дълбоко, с такова задоволство, изписано на уязвимото й лице, че той я прегърна закрилнически. Как можеше да остави тази жена да си отиде? Тя бе напълно негова, сякаш винаги се бяха познавали. Няма значение, че току-що се бяха срещнали, беше му познат начинът, по който изглеждаше тя, начинът, по който мислеше, онова, което чувстваше — реакциите й. Ксара О’Нийл де Естебан бе жената, родена за него и той искаше тя да стане негова съпруга. Колкото е възможно по-скоро. Нямаше да напусне Куба без нея.
Тя леко се помръдна в съня си и той нежно отмести гарвановочерната й коса от затопленото й лице. Щеше да почака да се събуди и после щеше да я помоли да се омъжи за него. Или може би щеше да й заповяда да се омъжи за него, така че да няма място за никакво съмнение. Във всеки случай нямаше да приеме отрицателен отговор.
Бледата слънчева светлина на ранното утро започна да нахлува през процепите между летвите на зелените капаци на прозорците, тя се събуди, а той я целуна, преди да отвори очи.
— Омъжи се за мен — прошепна й той, устните му почти допираха затворените й клепачи, — омъжи се за мен днес. Сега. Искам още в тази минута.
Тя внезапно отвори очи с извити мигли, гъделичкащи полуотворените му устни. Целуна го, обви ръце около врата му.
— Сигурен ли си, че не бе просто алената тафта — прошепна тя — и романтичната кубинска нощ?
— Сега е сутрин и още ми е много романтично, и много те обичам. Моля те, стани моя жена, Ксара О’Нийл.
— Ние едва се познаваме — колебливо отвърна тя.
— Имаме остатъка от живота си, за да открием онова, което сме пропуснали. Омъжи се за мен, Ксара, моля те.
— Кога? — устните й трепкаха до неговите и ги покриваха със закачливи целувки.
— Днес — ръката му я галеше по врата.
— Не мога днес, първо трябва да говоря с брат си и ти трябва да се запознаеш с моето семейство. — Тя се сгуши до него, дългият й крак още бе преметнат през тялото му, съединявайки го с нейното.
— Утре тогава… тази седмица.
Той целуна шията й и продължи надолу към гърдите.
— Да — затаила дъх, прошепна тя. — О, да, Едуар. Ще се омъжа за теб.
48.
Ню Йорк! Амели скочи от леглото и изтича до прозореца да провери дали това още бе прозорецът на хотел „Уолдорф“.
Пухкави снежинки се завъртаха от невидимото небе и падаха мълчаливо на земята като дебело бяло одеяло. Очите й станаха кръгли от учудване. Сняг! Наистина валеше сняг! С радостен вик тя забърза през салона и влезе в затъмнената спалня, разтърсвайки Роберто, сгушил се под купчина одеяла.
— Роберто, Роберто, ставай! Вали сняг!
— О… върви си, Амели.
Той се скри по-дълбоко под завивките.
— Роберто! Трябва да станеш! Навън вали сняг.
— Амели — сънената му руса глава се показа изпод одеялата, — седем часа сутринта е. Нали щеше да бъде ваканция… остави ме на мира.
— Но, Роберто, не разбираш ли? — въодушевено извика тя. — Никога преди не съм виждала сняг.
Той бавно се изправи, отметна назад косата си и се прозя, ясносините му очи се втренчиха в развълнуваното й лице.
— Е, добре — усмихна се той. — Ставам.
— Побързай тогава — каза тя, подскачайки на леглото, — веднага трябва да се облечеш.
Тя сграбчи завивките, за да ги издърпа от него, но той ги грабна обратно и запротестира.
— Не прави това, Амели — възмути се Роберто.
— Защо не?
Гледаше го изненадана. Голите му гърди бяха загорели и изглеждаха кафеникави на фона на белите чаршафи.
— Не носиш ли пижама? — подозрително го попита тя.
— Никога не нося пижама. Не обичам пижамите.
— Колко глупаво — каза Амели, дърпайки чаршафите. — Както и да е, и без това съм те виждала без дрехи.
— Беше различно, когато бяхме малки — твърдо заяви Роберто, — но сега аз съм на шестнадесет, а ти на четиринадесет — време е да започнеш да се държиш като млада дама.
Амели бе смазана.
— О, Роберто, никога не съм предполагала, че можеше да ми го кажеш. Всеки друг, но не и ти.
— Е, истина е. — Тя изглеждаше толкова съкрушена, че го досмеша. — Всички порастваме, Амели. Ами приятелките ти в училище, не са ли са се променили и те сега?