— О, те — презрително извика тя — могат да мислят само за дрехи и момчета.
— Е, да мислиш за дрехи съвсем не е лошо — каза той, провеси краката си през леглото и благоприлично се загърна с чаршафа. — Ще изглеждаш много по-добре в някакви хубави дрехи.
Амели се втренчи надолу в сложната шарка на зеления хотелски килим. Дори през ум не й бе минавало, че той може да си мисли, че тя не изглежда добре… да изглеждаш добре дори не бе нещо, за което някога си бе давала сметка. Беше си просто такава, каквато си беше. Външният вид не й се струваше важен, или поне не толкова важен, колкото да ти е хладно в горещината, да си отрежеш косата, защото е много по-лесно да се справяш с нея, когато е къса — макар че тя пак бе пораснала след онзи злощастен случай, когато я бе остригала съвсем до кожа. Да бъде млада дама! Амели въздъхна. Напоследък всичко бе толкова сложно. Тя и Роберто винаги са били заедно — когато бяха малки, тя се пъхаше в леглото му, за да се сгуши до него и да му довери своите тайни, носеше неговите торбести бели ленени шорти, стегнати около талията й с един от коланите му, взимаше назаем пуловерите му, плуваше гола с него в реката до фазендата — а сега той искаше от нея да бъде млада дама! Предполагаше, че и той трябва да бъде млад мъж, каквото и да означаваше това. Тя го погледна, омотан в чаршафа… какво толкова криеше отдолу, което не бе виждала преди? И какво променяше това в края на краищата? Амели скочи от леглото и се запъти към вратата.
— Ще се облека и после ще изляза да видя снега — съобщи му Амели, — можеш да дойдеш и ти, ако искаш.
Той долови леко треперене в гласа й.
— Разбира се, че ще дойда — отвърна й, — искам да съм първият, който ще хвърли снежна топка по теб.
— Снежна топка? — Амели се спря с ръка на дръжката. — Снежна топка, Роберто ду Сантус! Обзалагам се, че първа ще те уцеля!
Отне й точно две минути да облече дрехите си и да напъха косата си под новата вълнена шапка, която си бе купила вчера, защото й измръзнаха ушите. Никога не бе усещала такъв студ, който те сграбчва, вледенява дори костите ти, докато се вкочанят, а леденият вятър драска лицето ти. В Рио никога не беше така, но пък и никога нямаха такъв прекрасен сняг там. Тя надзърна в стаята на Изабел, която още спеше, дантеленият й халат бе сгънат внимателно на стола до леглото. Стаята ухаеше приятно на сладък парфюм… като цветя, помисли си Амели. Баба винаги ухаеше на летни цветя… това ли бе имал предвид Роберто под „порастване“? Не трябваше ли сега и тя да мирише на цветя вместо на сапун и вода, не трябваше ли да има дантелени пеньоари и малки пухкави дамски пантофки? Загледа се надолу към краката си, които бяха приели застрашителни размери под новото й топло зимно палто. Можеха ли стъпалата й да изглеждат малки и изящни? Тя нетърпеливо прогони тази мисъл… къде беше Роберто?
— Да вървим — показа се той от стаята си и се запъти към вратата, — накара ме да те чакам.
— О, Роберто!
Тя ядосано се спусна след него, затичвайки се по коридора към асансьора, нетърпелива да чуе звънването му на шестия етаж, и изблъска Роберто настрани, за да може сама да натисне бутона. Металната решетка се плъзна, затваряйки ги вътре, и асансьорът заслиза надолу.
— Ние сме животни в клетка — засмя се Амели, — хванати от лош директор на цирк.
Роберто нежно й се усмихна. Тя наистина беше такова малко момиченце. Чувстваше се толкова по-голям от нея, много, много по-голям.
Амели се втурна през фоайето на елегантния хотел, в който не се виждаше никой друг освен изненаданата служителка на рецепцията и няколко безделничещи носачи, спрели при големите стъклени въртящи се врати да наблюдават гледката навън. Улицата, покрита с бяло, бе озарена от нова светлина, а сивите сгради отсреща се криеха зад воала на падащите снежинки.
— Почакай — каза Роберто и я обърна към себе си. — Дай да ти оправя шала, преди да излезем на студа.
Тя повдигна брадичка, загледана в лицето му, докато той завързваше синия вълнен шал. Роберто наистина изглеждаше много добре, толкова хубава права гъста руса коса и най-ясносините очи, можеше да му вярва за всичко. Той пъхна края на шала й под брадичката и с едно бързо движение дръпна вълнената шапка над очите й, а след това се втурна към вратата, за да излезе пръв на снега.
— Животно — изрева Амели, хвърли се след него към вратата и се втурна на тротоара през смях, но неочаквано се подхлъзна на мекия сняг. — Нали е чист? — попита тя, взе пълна шепа и го потри в бузата си. Бе прекрасен — студен и искрящо чист.