В новопоявилата се пухкава тишина гласът й прозвуча странно приглушено. Пето авеню бе безлюдно, нетипичната за сезона октомврийска снежна буря бе накарала Ню Йорк да спре за малко и се чуваше единствено скърцането на собствените й стъпки, докато крачеше по тротоара.
Една снежна топка я шляпна по рамото и тя се обърна, за да протестира, но бързо се наведе, защото втора вече летеше към нея.
— Ще те пипна — изкрещя тя, а гласът й отекна в съседните сгради, докато загребваше сняг, за да замери Роберто.
— Чакай, чакай — извика той, — мир, Амели. — Но държеше двата пръста на едната си ръка кръстосани. — Мир, ела при мен!
Той й подаде ръка и я поведе към средата на улицата.
— Погледни това — каза й с изпълнен с благоговение глас. Пето авеню се простираше пред тях с цялата си дължина, безупречно бяло, небелязано от човешки стъпки или гуми на коли.
— Сякаш си първият човек на Луната — извика Роберто.
С викове и смях те затичаха, хванати ръка за ръка, надолу към центъра на улицата, а зад тях остана зигзагообразната хлъзгава следа на веселото им движение.
— Спри, спри — възпротиви се Амели, щом стигнаха Тридесет и четвърта улица, — отказвам се, а ти?
— Още не… хайде — той я дръпна надолу по старата Тридесет и четвърта улица, влачейки я за ръката, а Амели бе останала съвсем без дъх, за да може да се съпротивлява.
После обаче спря безпомощно на спирката до „Мейсис“.
— Не мога да тичам повече — и се облегна задъхана на витрината.
Той й се усмихна.
— Стига толкова, а? Момичетата не знаят как да тичат, винаги си размахват прекалено много ръцете.
— О, Роберто ду Сантус. Ако ми беше останала малко сила, щях да ти натрия лицето в снега.
— Никога не заплашвай, когато си безпомощна — ухили й се той и посипа главата й с пълна шепа сняг.
— Добре, добре — засмя се Амели, — предавам се, ако ми купиш чаша горещ шоколад и поничка. Умирам от глад.
Роберто погледна към лъскавата витрина на „Мейсис“.
— Виж, Амели, защо не носиш нещо подобно? — Той й посочи една рокля, конфекция, от розова коприна с широка бяла якичка, — ще изглеждаш наистина добре в това — ако си направиш косата по подходящ начин, разбира се.
Амели я огледа критично, тя бе всичко, което мразеше… коприна, с която трябва да внимаваш, розово — ъх! И тази глупава якичка! Защо трябваше така внезапно да става хубава само защото бе на четиринадесет? С последен, изпълнен със съмнение поглед назад към розовата рокля тя пресече улицата, хваната за ръка с Роберто и двамата се отправиха към задименото кафененце на отсрещния ъгъл. Дали щеше да изглежда хубава в нея? И защо й бе казал това той?
— Здравейте — извика Изабел, щом вратата на апартамента се затръшна. — Къде бяхте толкова рано?
— Бабо — Амели свали мократа си шапка и палтото и ги захвърли на пода, — как се чувстваш днес?
— Много по-добре, скъпа, благодаря ти.
Изабел доволно сгъна пръстите си. Две седмици лечение и манипулации бяха оправили онова, което бе смятала за начало на артрит. Струваше си пътуването до Ню Йорк дори само за да се отърве от страховете си.
— Бабо, навън вали сняг! Прекрасно е! Роберто и аз се бихме със снежни топки, а после тичахме през целия път до средата на Пето авеню — тя надзърна през прозореца, — още си личат следите ни.
Бузите на Амели бяха зачервени от студ, а ясните й очи искряха от удоволствие. Изабел й се усмихна.
— Твоят първи сняг, Амели… неочаквано удоволствие през октомври.
— Бабо, ще дойдеш ли с мен да пазарувам? — внезапно я попита Амели. — Искам да ми купиш нови дрехи — няколко рокли и други неща, нали знаеш — като за по-големи.
Изабел остави чая си и хвана ръката на внучката си. Значи малката мъжкарана искаше момичешки дрехи? Признаваше си най-сетне, че трябва да порасне?
— Разбира се, че ще отидем заедно, скъпа — обеща й тя, — нищо не бих желала повече от това.
Дьо Кормон уморено погледна часовника си; влакът от Чикаго закъсняваше вече цял час, а с тази скорост, изглежда, докато стигнеха до Гранд Сентрал Стейшън, закъснението щеше да се увеличи близо два часа. Кой бе очаквал снежна буря толкова рано? Отново се облегна на меката седалка, опитвайки се да се концентрира върху документите, но цифрите танцуваха пред очите му и той с въздишка ги остави настрана и се замисли за срещите с производителите на автомобили в Чикаго, които току-що бяха приключили. Не минаха добре. Колите на дьо Кормон губеха в сравнение с конкуренцията на пазара, защото все повече и повече компании го атакуваха… прекалено „специални“ са, бяха му казали те, прекалено авангардни и невъзприемащи се… ако искаш да имаш големи печалби, тогава прави като „Форд“! „Форд“! Същото като „Ситроен“ във Франция — произвеждаха евтини малки колички за не особено състоятелни купувачи! Пускаха работника на пътя в техните черни кутийки и ги наричаха автомобили! Новият модел на дьо Кормон бе нещо наистина красиво, източени форми, сигурен блясък, постигнат от дузина слоеве специален лак, оцветен в блестящо алено, яркосиньо или тъмнозелено. Всичко в тази кола бе изпипано до съвършенство и внимателно измислено. Кожата бе поръчана специално в една кожарска работилница, където използваха само безупречен материал, обработен точно до необходимата степен на еластичност и после обагрен в бежово, кремаво или бронзово, за да си отива идеално с лакираната каросерия. Месинговите части бяха доставени от една малка фабрика в Англия, специализирала се в изработката на изделия от месинг преди повече от век, дървените части бяха от качествено орехово дърво — а двигателят бе шедьовър на френския и италианския дизайн, комбинация, осигуряваща най-прецизния инструмент за регулиране на скоростта и мощността.