Тогава защо не се продаваха проклетите коли? Този въпрос го измъчваше. Знаеше, че са най-доброто, което предлага пазарът, а и хората продължаваха да купуват скъпи коли — ролс-ройс, бугати, испано-суиза, мерцедес бенц, лагонда.
Той въздъхна от безсилие и отново погледна часовника си. Господи, щяха да се забавят още един час, знаеше си. Имаше ли наистина някакво значение това? Никой не го чакаше, никой, който той би искал да види. Нямаше причина да се задържа в Ню Йорк. Щеше да опита да отплава, колкото е възможно по-скоро, може би дори утре или вдругиден, макар че без съмнение всички щяха да се опитат да си тръгнат сега, когато времето се развали — никой нямаше да иска да остане в разгара на снежна буря. Бе ужасно студено в този влак. Жил потри замръзналите си ръце. Щеше да отиде да види дали не може да си вземе едно уиски, за да се постопли. Щеше да се радва, когато пристигнеха, поне в „Уолдорф“ бе комфортно.
Роберто чакаше баба и Амели в гостната… те сигурно за никъде не бързаха тази вечер, самият той отдавна се бе приготвил.
— Хайде, вие двете — извика Роберто през затворената врата към стаята на Амели, — спомнете си, че това е последната ни нощ в Ню Йорк, а вие я пропилявате.
Щяха да вечерят в „Делмонико“ и той го очакваше с нетърпение. Това бе нещо, с което можеше да се похвали пред Диего за разнообразие, вместо непрекъснато само той да му разправя къде е бил. При Мадам Сузана и всичко останало. Питаше се какво ли е при Мадам Сузана. Диего казваше, че момичетата са прекрасни, едри северни блондинки от Германия и Швеция, момичета с гладка кожа и бадемови очи от Азия, тъмни, страстни, синеоки момичета от Румъния и Ирландия, както и красиви, чувствени местни мулатки. Потръпна при мисълта за тях, чудейки се за пореден път откъде намира пари Диего. Той никога не му казваше. Диего никога нищо не му казваше — винаги премълчаваше нещо, запазваше го в тайна.
Коприната е приятна на допир, помисли си Амели, плъзгайки я през раменете си и надолу. Плисетата на полата се завъртяха приятно, докато закопчаваше около кръста си колана с изящната малка тока и се оглеждаше преценяващо в огледалото. Без съмнение с роклята изглеждаше като истинско момиче, тя подчертаваше малките й гърди, които Амели се правеше че не съществуват, но които изглеждаха добре. Стегна колана с още няколко дупки и се завъртя, за да се огледа в гръб. Роберто се бе оказал прав. Отиваше й… нали?
— Готова съм — съобщи Амели и тържествено влезе в стаята с надменно изражение, спирайки се пред Роберто, за да му покаже новия си външен вид.
Роберто виновно пропъди мислите за Мадам Сузана и белите бедра. Той изненадан се загледа в Амели. Изглеждаше толкова хубава — красива всъщност. Светлорозовата коприна падаше на меки плисета, прикривайки още по момичешки слабата й фигура, правеше я по-закръглена, караше я да изглежда по-голяма. Дългите ръкави на блузата със стегнати маншети бяха бели на цвят, за да подхождат на якичката, очертаваща остро деколте. Амели бе сложила и розови чорапи на тънките си крака, обути в сребърни сандали на високи токчета. Прекрасната й грива бе сресана назад, така че къдриците да се укротят във вълнисто море от коса, която бе вързала на опашка с голяма кадифена панделка.
Тя тревожно зачака неговата присъда, несъмнено готова, мислеше си Изабел, да се втурне обратно в стаята и да разкъса цялата си нова премяна, ако той й кажеше и една критична дума.
Роберто подсвирна одобрително.
— Това не е ли роклята, която ти показах на витрината на „Мейсис“?