Амели нервно оправи полата си.
— Да — призна си тя.
— Винаги можеш да се довериш на добрия ми вкус, Амели — усмихнат каза Роберто, — изглеждаш страхотно! Тази вечер ще бъда под ръка с двете най-красиви жени в Ню Йорк — посрещай ни „Делмонико“!
Бе седем и половина, когато Жил дьо Кормон най-накрая пристигна в „Уолдорф“ и се запъти направо към рецепцията, за да разбере кога тази седмица тръгва кораб за Франция. Слава богу, за пръв път малко късмет, откакто бе пристигнал — един английски лайнер отплаваше в единадесет на следващата сутрин. Той погледна списъка с имената, докато се подписваше… сред тях не откри познати. Бе сам в Ню Йорк. Управителят веднага бе повикан на рецепцията, защото той лично се грижеше за настаняването на знатните гости на хотела и Жил, отегчен, набързо прекъсна възторженото му приветствие. После ядосано зачака асансьора, който сякаш спираше на всеки етаж. Управителят го погледна извинително, когато асансьорът спря пред тях и една добре облечена жена под ръка с красив рус млад мъж излезе широко усмихната от него. Жил пристъпи вътре и украсената желязна врата прецизно се затвори след него, оставяйки го във внезапно станалата непоносима самота. Замисли се за разкошния апартамент, който го очакваше, празен…
Изабел и Роберто изчакваха във фоайето да слезе и другият асансьор. Кой бе този човек? Лицето му й се стори познато… някой твърде добре познат, бе сигурна в това — и то французин. Толкова време бе минало, откак за последен път бе ходила във Франция, че дори вече не можеше да си спомни лицата на някогашните си приятели. Спомените й вече бяха само приятна мъгла.
Вратата на втория асансьор се отвори и от него излезе Амели, щастливо усмихната. Роберто й помогна да си наметне пелерината, като внимателно я оправи на раменете, докато Амели приглаждаше неестествено опнатата си коса. Тя е такова златно момиче, помисли си Изабел, много висока за възрастта си, но с грациозността на жребче, която изобщо не съзнава. Щеше да стане хубава жена като майка си — но въпреки това имаше нещо и от Шарл в нейната спонтанна природа, в небрежното й поведение. Бедният Шарл, той никога нямаше да узнае, че има такава прекрасна дъщеря. И бедната Леони — никога нямаше да я види.
— Хайде, бабо — извика Амели, хващайки Изабел под ръка, — ти пак мечтаеш.
Лайнерът „Нормандия“ бе имал бурно плаване. Октомври не бе известен с доброто си време в Атлантика, но това пътуване бе изключително бурно и обезкуражените пътници бяха прекарали по-голямата част от него в каютите си. Марок почука на вратата на Леони.
— Навън вали сняг — каза той, изтупвайки от сакото си, докато влизаше, топящите се снежинки, — но новините са, че ще пристигнем в Ню Йорк рано сутринта.
Леони въздъхна облекчено; вече бяха закъснели един ден и тя щеше да се почувства много по-добре, когато краката й стъпеха здраво на сушата. Отмести настрана подноса с нежеланата вечеря и надзърна навън в бурната нощ.
— Колко рано сутринта?
— Около шест.
— Шест! О, Марок! — намусена се хвърли в креслото тя. — Защо се съгласих на този концерт?
И двамата знаеха защо. Бе заради любимата й благотворителност. Той остана поразен, когато бе приела, макар да знаеше, че би направила всичко за децата. Но за да преплуваш целия Атлантически океан заради един концерт и един благотворителен бал, се искаше много, особено сега, когато й се налагаше да се откъсне от така трудно завоюваната почивка.
Предложението бе пристигнало в последния момент, но Леони не се поколеба.
— Имаш ли някаква идея колко пари могат да съберат за една нощ тези жени от организацията? — попита го тя, когато той се опита да възрази срещу това. — Могат да съберат достатъчно, за да се погрижат за стотици деца, новородени бебета, оставени на прага като изхвърлени котенца, нещастни малки деца без покрив над главите си и умиращи от глад.
Тя широко бе разтворила ръце, сякаш сочейки хубавия си дом — старата Вила, която непрекъснато се подновяваше и винаги бе красива.
— Как мога да остана тук, в този комфорт, когато знам, че съм в състояние да направя нещо, за да им помогна?
Големият лайнер се наклони върху вълните.
— Пак започва — засмя се тя, когато до ушите им достигна шум от счупено стъкло, а Шоколад ужасена притича през стаята и се скри в скута й. — По-добре извади уискито, Марок, и картите… и намери някой от нашите спътници, който още може да се държи на краката си. Ще бъде една от онези дълги нощи!
Джеймз Омир Александър Джеймисън III се отпусна в червеното кожено кресло, наслаждавайки се на брендито и наблюдавайки групичката на масата за карти. Бе забелязвал един-двама от тях преди — бяха сред малцината, появяващи се на вечеря по време на това пътуване, но за пръв път виждаше жената и онова, което виждаше, му хареса. Тя бе навила нагоре ръкавите на семплата си ленена риза, а прекрасната й руса коса бе прибрана назад и разкриваше гладкото й арогантно лице, без това да я лишава от женствеността й… или само малко — една детинска панделка от синьо кадифе бе грижливо завързана около врата й. Харесваше му косата й, завита в непокорни къдри, които от време на време тя нетърпеливо отмяташе настрана с изящната си ръка, по която не се забелязваха пръстени… той обърна внимание на това специално, нямаше пръстени. Значи не беше женена!