Марок свали палтото си с едно свиване на раменете, благодарен, че най-сетне се намира в топлината на хотел „Уолдорф“. На кея човек можеше да замръзне, но въпреки това трябваше да минат през имиграционната служба и митницата, без да губят никакво време. Трудно му бе да събуди Леони, но тя накрая все пак се измъкна от леглото и влезе в затоплената баня, за да прогони умората, а после я скри допълнително под шапка с широка периферия и малко изкуствена руменина по бледите си бузи. Гушеше се нещастно в коженото си палто, опитвайки се да се усмихва очарователно, когато бе необходимо, макар единственото, което наистина й се искаше, бе отново да се върне в леглото. Трябваше да поспи малко, довечера й предстоеше концерт. Започна да проклина стихията за забавянето на кораба, оставила й бе съвсем малко време за отмора.
— Ще поръчам да ти донесат горещ чай с лимон — каза Марок, — а после ще почиваш до довечера. Аз ще се погрижа за всичко.
Управителят на „Уолдорф“ смяташе Леони за един от малкото гости, заради които си струваше да стане толкова рано, за да ги посрещне. С артистичен жест той отвори вратата на апартамента й и запали лампите. Огънят хвърляше весели отблясъци от мраморните камини, а на всяка маса бяха поставени цветя. Леони любезно му благодари и щом вратата се затвори след него, се сви на дивана и изхлузи обувките си.
— Жули — извика тя камериерката си, — ще си легна, не искам никой да ме безпокой преди пет часа.
Марок взе купчината писма и съобщения от рецепцията и набързо ги прегледа. Обичайните неща, съобщение за часа на репетицията — пет следобед, — по-рано, отколкото бе очаквал. Искаха да се уточнят за осветлението. Пианистът щеше да бъде там в два часа, за да разбере дали роялът „Стейнуей“ им харесва. Какво би искала мадам в гримьорната си — шампанско, вино, уиски, храна? Ще се нуждае ли от услугите на допълнителен камериер? Имаше и една трогателна бележка от мистър Ван Уик, президент на Тръста на благотворителните дружества, който поздравяваше с добре дошла в Ню Йорк Леони и предлагаше всякакво сътрудничество, от което тя би могла да се нуждае. Също и една от мистър Остин, който бе организирал бала, изпращаше билети на стойност двеста долара всеки — твърдейки, че тя сама може да продаде два пъти повече от който и да било друг. Събирането на средства вече вървеше много успешно, и то като не се смятаха даренията, за които по-късно тази вечер щяха да бъдат призовани състоятелните гости.
Той взе писалката, за да се подпише в регистъра. Един остър, безкомпромисен подпис изскочи от страницата. „Дук дьо Кормон“! Мосю бе в хотела? Той ядосано отмести книгата. Как, по дяволите, бе разбрал, че Леони ще е тук? Минутка, дали наистина знаеше? Мосю често идваше в Америка по работа.
— Дук дьо Кормон — небрежно каза той на служителя, — видях, че се е регистрирал вчера. Дълго ли ще остане?
Служителят провери в списъка си.
— Не, сър. Той е тук само за една нощ. Утре сутринта отплава за Франция.
Марок въздъхна облекчено. Слава богу, това означаваше, че не знае. Нямаше да казва на Леони, че Мосю е тук, в същия хотел. Нямаше смисъл да я разстройва ненужно.
— Извинете ме, сър — прекъсна мислите му служителят, — но забравихте да се подпишете.
Той бутна обратно книгата към Марок, извинявайки се, че се е отгърнала на друга страница.
Наистина това не бе неговата страница и Марок се спря, с писалка в ръка, а погледът му улови континенталните завъртулки на едно френско име. „Д’Орвил… графиня Изабел д’Орвил, мадмоазел А. д’Орвил и сеньор Р. Кастило ду Сантус.“
Имената влетяха в съзнанието му като ракети, предизвиквайки вълни на шок. Можеше ли това да е…? Сигурно бе същата — не можеше да има две Изабел д’Орвил! Но тогава — А. Д’Орвил. Той отново се взря в прилежния почерк. Това трябваше да е Амели!
Откритието му го порази. Той винаги бе знаел, че ще се случи точно така. Щяха да минат години, през които те щяха да бъдат много предпазливи и никога нямаше да се свързват с д’Орвил, нито дори да се опитват да разберат къде е Амели, парирайки всеки опит на Мосю да научи нещо за нея. А после, един ден щеше да се случи случайната среща.
Какво трябваше да направи той? Настойчиво се обърна към служителя:
— Кога тръгват д’Орвил?
Служителят го погледна изненадан. Може би бе от трудното пътуване по море, но този гост на хотела се държеше малко странно.
— Графиня д’Орвил заминава тази сутрин, сър. — После погледна часовника на стената. — Всъщност след около петнадесет минути. Ще хванат ранния влак за Флорида.