Марок се поколеба. Решението бе страшно.
— О, Леони — прошепна той, — прости ми това.
Служителят го погледна разтревожен.
— Нещо не е ли наред, сър? Мога ли да направя нещо за вас?
— Не. Благодаря ви.
Заоглежда се неспокойно из фоайето. То бе празно, имаше само няколко чистачи и носачи. Разбира се, още бе много рано, едва седем часа. Амели щеше да е в безопасност далеч от хотела, преди Мосю да е слязъл долу. И, с малко късмет, Мосю щеше да си тръгне, без да забележи, че и Леони е тук. Господи, имаше нужда от чаша кафе. Кръвта се бе смразила в жилите му. Но трябваше да изчака. Трябваше да види Амели. Поне това трябваше да направи за Леони. Той седна във фоайето, наполовина скрит зад колоната, но с добра видимост към изхода.
Не му се наложи да чака дълго, а и веднага ги разпозна. Бабата, младото момче и момичето. И двамата бяха руси и много високи… момичето бе високо за възрастта си. Изабел ги подкани да вървят през фоайето към голямата врата на изхода, а Амели на два пъти се обърна, като се смееше, преди да изскочи на улицата.
Марок не бе разбрал как е затаил дъх. Това беше бебето, което бе пренесъл на безопасно място от Мантон, кърмачето, което бе спяло в ръцете му. Амели изглеждаше точно както Леони, когато за пръв път я бе срещнал, младо невинно момиче със сияещо лице — въпреки че бе прекалено слаба, — но обещаваше един ден да се превърне в красавица. Притежаваше и магията на майка си.
Той бавно пресече фоайето на път към асансьора. Знаеше, че трябва да изпитва облекчение, че опасността е преминала. Но чувстваше само тъга.
Елегантните куфари на Леони чакаха под навеса пред хотела да бъдат пренесени вътре и едни носач с количка се забърза към тях. Амели и Роберто ги погледнаха с любопитство.
— Виж, Роберто — каза тя, — представи си, че имаме всичкия този багаж — достатъчен е за шест души, а носят все един и същ монограм.
Тя любопитно прекара пръст по златните инициали, инкрустирани върху всеки куфар.
— ЛБ — каза тя. — Питам се какво ли може да стои зад това? Сигурно е много известна, щом се нуждае от толкова багаж.
— Откъде знаеш, че принадлежат на жена? — попита Роберто.
Амели го погледна надменно.
— Кой мъж ще има шестнадесет подхождащи си чанти с багаж, глупчо?
— На Леони са — каза усмихнат едрият носач ирландец, — тя винаги отсяда тук — и винаги има багаж за шестима. Обикновено дори повече от сега.
— Коя е Леони? — любопитно попита Роберто.
— Не знаеш коя е Леони? На кой свят живееш? На Луната ли? — невярващо възкликна носачът. — Тя е известна певица! Най-красивата жена на света.
— Ъ, не вярвам, има много красиви жени.
— Да, но въпреки това… колко хубаво е да те наричат така — въздъхна Амели. — Леони, певицата, най-красивата жена на света. Името на майка ми е Леони — каза тя на носача.
— Е, сигурен съм, че и тя е била хубава. Като си помисля, ти приличаш на нея.
Той я погледна внезапно изненадан. Бе само едно малко момиче, но имаше нещо в нея.
— Чу ли това? — триумфираща се обърна тя към Роберто. — Той каза, че приличам на най-красивата жена на света!
— Трябваше да те види в торбестите стари шорти с боси крака и големи стъпала — заяде се Роберто, отскачайки, когато тя понечи да го ритне.
— Хайде, вие двамата — извика Изабел, — багажът е натоварен. Да вървим или ще закъснеем.
Марок прекара сутринта, като неспокойно крачеше из апартамента си, поглъщайки огромни количества черно кафе, силно разтревожен от дьо Кормон. Минутите се точеха и в десет и половина той слезе обратно долу във фоайето, където си купи вестник и небрежно закрачи пред масичката на портиера.
— По-добро време за днешния курс — усмихна му се, посочвайки заглавията за вчерашната буря. — Имахме нещастието да попаднем в нея.
— Това се казва лош късмет, сър — любезно се усмихна служителят.
— Струва ми се, че един мой приятел заминава днес. Дук дьо Кормон.
— Да, сър. Той си резервира място в последната минута, имаше късмет, че бяха останали свободни каюти, защото някои отложиха пътуването си. Ще отплава с „Императрицата“ в единадесет.
Марок чинно сгъна вестника си и го мушна под мишница. Изпита толкова силно облекчение, че чак му прималя. Всичко беше наред, Мосю не знаеше.
После се приближи до отделението за носачите вляво от фоайето и небрежно подаде бакшиш на един от тях, който в момента бе свободен, задавайки му въпроса:
— Тръгна ли вече дук дьо Кормон?
— О, да, сър — каза носачът, преценявайки го, — още преди един час.
— Знаеш ли къде отиде?
— Взе си такси, сър — към Уест стрийт пиър.
Значи това беше. Той бе заминал. И Амели бе заминала. Леони нямаше да види никой от тях. Той наметна палтото си и излезе на заледената улица, вдигна яката си, за да се предпази от вятъра. Реши да не казва на Леони преди концерта довечера.