Джим Джеймисън не бе мъж, който се смущава от трудните цели. Някога бе бил златотърсач в Рокис, бе копал за сребро в Калифорния и бе спечелил доста пари от нефта в Тексас. Бе водил суров, тежък живот в пограничните градчета, а сега, на двадесет и шест, ръководеше собствената си компания за строителство и недвижими имоти със седалище Сан Франциско.
Трудно бе човек да се свърже с мис Бахри, но той щеше да успее. Тя бе отседнала в „Уолдорф“, но не приемаше никакви обаждания и не искаше да се вижда с никого. Бе висял във фоайето на хотела цял следобед и най-накрая я бе зърнал, сгушена в голямото си палто, ушито от четири лисичи кожи, и почти скрита под една огромна шапка, да се устремява към чакащата я отпред кола. Придружаваше я нисък, мургав мъж — бе виждал и него на кораба, — но никога двамата заедно. А и, спомни си той, по ръцете й нямаше пръстени.
Той взе такси до апартамента си на Грамарси парк, където бързо опакова няколко неща и се върна отново в „Уолдорф“, за да се настани там. А после слезе долу и зачака. Часовете минаваха. Той отиде да вечеря. После почака още малко. Вгледа се в големия позлатен часовник на стената… сигурно я беше изпуснал. Въздъхна. Утре щеше да опита отново. Със сигурност нямаше да се откаже.
Марок гледаше лицето на Леони, докато седеше до нея в лимузината. Бе малко след два, а тя очевидно бе изтощена. Освен във великолепното представление на сцената, бе фантастична и на бала след това. Усмихваше се, бърбореше, танцуваше, целуваше по бузата мъжете, които й даваха най-големите чекове, раздаваше награди и поздравления, бе подготвила и реч — и всичко това без ни най-малък признак, че е отегчена или уморена. Бе работила усилено за тези деца. Чудеше се кога да й го каже. Колко дълго може да го отлага?
— Наистина ли всичко мина добре, Марок? — попита тя със затворени очи. Винаги задаваше един и същ въпрос, още се нуждаеше от неговите уверения, макар че аплодисментите би трябвало да й подсказват отговора.
— Повече от добре — отвърна той и хвана ръката й, — ще направиш щастливи много деца след тази вечер.
— Надявам се — уморено отвърна тя, когато колата спря пред хотела. Голямото фоайе с виещите се стълби и мраморните колони бе много тихо и те уморени и мълчаливи зачакаха асансьора.
— Леони — накрая промълви той, — трябва да говоря с теб.
— Не може ли да почака до утре?
Мисълта за приятното меко бяло легло и Шоколад, свита на възглавницата й и мъркаща, я бе завладяла.
Той се поколеба. Тя бе толкова уморена.
— Може — простичко й отвърна Марок.
49.
Фоайето на „Уолдорф“ не бе мястото, където искаше да прекара остатъка от живота си, реши Джим Джеймисън, след като се опита още веднъж да се свърже по телефона с мис Бахри и още веднъж бе информиран, че тя не приема никакви обаждания. Той тресна слушалката от безсилие. Какво, по дяволите, ставаше? От три дни вече тя не бе напускала хотелския апартамент… носеха й цветя, но посетители не приемаше. От кого, питаше се той, бяха цветята? Дали не беше болна? Не бе повикала лекар, знаеше това. Но защо да дойде в Ню Йорк и да прекарва цялото си време в хотелския апартамент?
Той влезе в големия салон, седна зад едно бюро и й драсна на бърза ръка нещо на едно листче от хотела. Подписа го енергично, върна се във фоайето и закрачи надолу по коридора към цветарския магазин, където избра една съвършена прасковена на цвят закръглена роза с къса дръжка, която едва бе започнала да разцъфва и да придобива своята пълна мекота — не искаше някоя от онези високи остри алени пъпки за мис Бахри. Тя бе жена на летните рози, които растат в градините и ухаят на слънце и вятър.
Прекалено нетърпелив да чака асансьора, той се изкачи по извитото стълбище до четвъртия етаж и намери сервитьора от румсървиса в неговата малка стаичка в дъното на коридора. С няколко думи и щедър бакшиш постигна целта си.
— Ще я оставя точно тук до чинията й.
Джим погледна подноса — на него имаше само чаша кафе, малко сок, препечен хляб… не твърде обилна закуска.
— Болна ли е мис Бахри?
— Не, не е болна, сър. Тя винаги отсяда тук, когато е в Ню Йорк и обикновено е много жизнена, но не и този път.
Джим се обърна замислен, какво можеше да не е наред? На кораба тя бе добре — бе може би единствената жена на борда, на която не й прилошаваше. Е, не му оставаше нищо друго, освен да почака. Това не бе лесно за човек на действието, но ако то бе единственият начин, щеше да почака.