Розата е красива, помисли си Леони, взе я и я поднесе към лицето си. Миришеше чудесно, сладък тежък аромат, който й напомняше за градината във Вилата през ранно лято — зелена, свежа и влажна. О, искаше й се да се прибере у дома… как й се искаше да се прибере у дома. Беше си свършила работата. Събота нямаше да дойде скоро.
С розата имаше и една бележка, тя я погледна незаинтересовано. Беше от Джим Джеймисън, мъжът от кораба — онзи с приятната усмивка. „Джеймз Омир Александър“, я бе подписал той. Колко странно име!
Стоя на пост във фоайето на „Уолдорф“ от три дни насам, скъпа мис Бахри, зачете тя, и сигурно ще бъда арестуван за безделничене. Бихте ли се съжалили над мен и дали съгласието си да закусим заедно? Или да пием чай! Или да обядваме или вечеряме? Моят цветен дар може да не е така щедър, както някои, които ви бяха изпратени, но той ви изразява най-добре. Моля ви, кажете да! Ще ви телефонирам в дванадесет за отговора.
Погледна розата с усмивка. Той смяташе, че розата я изразява. Е, отличен избор, бе от любимия й сорт. Но искаше ли да се срещне с него? С въздишка остави розата настрана.
Шоколад мъркаше доволно, свила се в извивката на ръката на Леони, почти скрита в дългите косми на голямото й кожено палто. В асансьора имаше само още един човек и Леони му кимна любезно за добро утро, после вдигна яката на палтото си и се скри под периферията на шапката. След като асансьорът лекичко се раздруса при спирането, тя се забърза надолу по коридора и излезе през страничния вход. Студеният въздух я блъсна в гърдите и със сведена на вятъра глава, тя гушна Шоколад по-близо до себе си. Това беше грешка, реши Леони, напредвайки с усилие, прекалено студено е и Шоколад изобщо няма да се разходи в този вихър. Освен това котката не обичаше градските тротоари, предпочиташе трева, градини и плажове… като самата нея.
— Какво правим в този студен град, Шок? — прошепна тя, минавайки напряко по една пресечка и пробягвайки последните няколко метра до хотела, за да се скрие по-бързо от силния вятър.
Въртящата се врата по инерция продължи обиколката си след нея, а тя закрачи през фоайето, свали шапката си и прекара ръка през косата си.
— Знаех си, че ако чакам достатъчно дълго, ще извадя късмет. Добро утро, мис Бахри.
Гласът на американеца бе бодър и не можеше да се сбърка с никой друг. Леони се обърна и погледна право към светлосините очи на Джим Джеймисън. Те й се усмихваха и бяха толкова жизнерадостни, колкото и гласът му и тя усети как също му се усмихва в отговор. На такъв уверен чар бе трудно да се устои.
— Добро утро, мистър Джеймисън. И благодаря ви за розата.
— Въпросът е щяхте ли да ми благодарите, ако не ви бях издебнал така? С розата имаше и писмо. Спомняте ли си?
Дори в настоятелността му се усещаше увереност.
— Спомням си.
Тя натисна копчето на асансьора.
Той се премести така, че застана между нея и вратата му.
— Не ми приличате на жена, която дълго остава мълчалива — каза той, — така че ще ви кажа онова, което имам да ви казвам, докато все още имам този шанс. Исках да се запозная с вас още от мига, в който ви видях да играете покер на кораба. Вися в това фоайе от няколко дни вече. Аз съм много решителен човек, мис Бахри. А вие не отговорихте на молбата ми. Обяд? Чай? Вечеря? Дори можем да разходим котката ви.
Леони отметна глава назад и се засмя.
— Много добре, мистър Джеймисън. Защо не дойдете на чай в апартамента ми? В пет часа.
Джим погледна часовника си.
— Но сега е едва дванадесет и половина — можем да обядваме? И после чай. Не можете да искате от един мъж да чака толкова много.
Вратата се затвори след нея и асансьорът започна да се качва.
— Пет часа, мистър Джеймисън.
Гласът й стигна до него и той се загледа нагоре след изчезващия асансьор, усмихнат. Значи в пет часа.
— Настанете се удобно — извика Леони от спалнята, — идвам при вас след минутка.
Тя огледа лицето си в огледалото. Ако Джим Джеймисън бе тук, за да види Леони, тогава точно това щеше да получи. С умела ръка оправи очната си линия, размазвайки я в светла сянка, добави малко руж и пудра, докато Жули вчесваше назад златната й грива. Върза една златиста лента около челото си и критично се погледна в огледалото. Да, добре беше. Бе готова за мистър Джеймисън. Бе й отнело точно пет минути, за да се превърне отново в Леони.
Джим крачеше из гостната. Въпреки твърде пищния интериор, претрупан с прекалено много изящни позлатени столове, стаята истински й подхождаше. Снимки в сребърни рамки бяха наредени по масите, а от диваните и креслата преливаха възглавници от моаре с пролетната свежест на ментово зеленото, бадемово розовото и лилавото. Големият диван пред камината бе покрит с кадифен молескин, а обичайните цветни трофеи Леони бе преместила в коридора, изпълвайки стаята с живи зелени растения — нежно разклонени папрати и малки грациозни бонзаи. Розата от Джим посипваше венчелистчетата си от една тънка сребърна ваза върху покривката на дивана. Купища книги бяха пръснати по масите, столовете, на пода, върху стойката до рояла бяха поставени партитури. Чифт златни сандали още лежаха там, където ги бе захвърлила Леони и Джим се усмихна, докато ги вдигаше, а после ги постави чинно един до друг.