Той се вгледа отблизо в снимките — тъмнокоса красавица с испански вид, а до нея по-нисък очилат мъж заедно с друга по-възрастна двойка стояха в градината пред бяла квадратна вила на един хълм, заобиколен от кипариси и маслинови дръвчета. Нямаше снимка на мъж — сигурно ако в живота й имаше мъж, тя щеше да носи снимката му със себе си.
Едно платно бе закрепено на малък позлатен триножник близо до прозореца и той се приближи до него, за да го разгледа по-внимателно… голо момиче в разбъркано легло, прекрасен акварел от светлина и цвят, бе чувствен, красив…
— Е? Харесва ли ти?
Джим не я бе усетил, че е влязла и се обърна с усмивка.
Господи, какъв глупак беше! Как не бе разбрал коя бе тя? Мадмоазел Бахри, облечена само по риза, среднощната играчка на покер с разрошена коса и блеснали очи, бе известната Леони. Как можа да не я разпознае!
Леони наблюдаваше обърканото изражение, пробягало по лицето му. Неговото смущение бе толкова явно, че тя се засмя. Бе сгрешила. Джим Джеймисън искаше да види мадмоазел Бахри. Имаше някаква невинност в него. Не наивност — просто истинска невинност.
— Съжалявам — каза Джим, усмихвайки се обезсърчено. — Сигурно съм единственият човек в Америка, който нямаше да те разпознае. Ще ми простиш ли?
Леони се настани на дивана пред камината, а Шоколад се сви в ъгъла до нея.
— Поласкана съм — каза му тя — и се радвам, че ти различи двете Леони. Само най-близките ми приятели знаят тази тайна.
— Тогава, надявам се, това ме поставя в същата категория? — ясносините очи на Джим й се усмихнаха.
Погледът му изразяваше близост. Или може би тя я усещаше? Леони реши да не се задълбочава над този въпрос.
— Харесва ли ти картината?
— Прекрасна е.
— Познавах художника — преди много години.
— А сега?
— Не. Не и сега.
Той е и умен, помисли си тя, улавя всички нюанси.
Сервитьорът пристигна с чая — количката бе отрупана с малки сандвичи, тънки и препечени — с краставица и сьомга, — а също и препечени кифли, от които се стичаше масло, още топли кроасани с плънка от ягодов конфитюр и намазани отгоре с крем, както и тъмна сочна шоколадова торта. Леони и Джим се спогледаха, предвкусвайки удоволствието от пиршеството, което ги очакваше. Огънят пращеше в камината, а студеното небе вече притъмняваше навън зад високите прозорци. Отрупаната количка и сребърната кана с чая придаваха на хотелската стая усещане за домашен уют, сякаш двамата бяха възрастна двойка, седнала на чай в студения зимен следобед. Само дето не сме женени, помисли си Леони, а тя едва познаваше този мъж.
— Имам чувството — каза Джим, дръпвайки един висок позлатен стол с истинско отвращение, — че се познаваме от години.
Той пое инициативата в свои ръце, вдигна каната и наля чай на двама им. Коравите му четвъртити ръце изглеждат способни да се справят дори с такава деликатна задача, помисли си тя, загледана в тях. Те имаха дълги пръсти, покрити с малки черни косъмчета.
— Но аз не те познавам, Джим Джеймисън. Не знам на коя част от името си съответстваш наистина. Омир ли си — класикът? Или Александър — военачалникът? И ако не си никого от двамата, тогава кой си, Джим? Не знам с какво се занимаваш или дори къде живееш.
— Точно сега живея в Сан Франциско, но мисля да се преместя.
— О? Къде?
Той й подаде чашата с чая.
— В Париж.
Леони се засмя.
— Мислех си, че само златотърсачите живеят в Калифорния — дивите типове, покрити със златен прах!
Погледите им се срещнаха над чашата.
— Много зависи от това какво търсите, мадам — каза Джим с усмивка.
Тя почувства този топъл трепет на взаимност. Харесваше й Джим Джеймисън. Харесваше хубавите му усмихнати устни и сините му очи с дълги клепки, неговата снажност, широките му рамене, които изглеждаха достатъчно силни да се справят с всяко нещастие, и това, че тялото му бе така жилаво и стегнато. Би могла да състави безкраен списък с нещата, които харесваше у него. Питаше се как ли се усещат тези копринени мустаци, когато го целуваш.