В четири часа той се върна с чай и се надвеси над нея, докато тя похапваше сандвич с краставица. Бе толкова различно от онзи първи чай, че на нея дори й стана още по-тъжно.
— Три дни чаках долу в това фоайе и когато най-сетне се добрах до теб, ти не си вече същата жена. Бледа, измъчена и уморена — дори бурното пътуване през Атлантика не ти причини това… така че, какво се е случило? Какво съм направил? Обзалагам се, че тези сълзи не са просто от умора, но каквато и да е причината, Леони Бахри, няма смисъл да се отчайваш. Няма нищо на този свят, което да не може да бъде оправено.
Тя почти можеше да му повярва, че е истина. С въздишка отмести чинията настрана, а той надзърна вътре, за да провери.
— Всичко е наред — каза тя, — изядох три. Сега мога ли да говоря?
— Моля те, говори… кажи ми какво има, Леони. Искам да ти помогна.
— Никой не може да направи нищо… и аз не мога да ти кажа какво има. То е нещо, което става от много години и няма разрешение за него. Но ти ми помогна. — Тя се наведе напред и хвана ръката му. — Като просто бе тук.
Сините му очи бяха разтревожени.
— Не мога да те накарам да ми кажеш, Леони, но просто си спомни, в случай че промениш решението си, че съм един изпълнен с голямо съчувствие слушател.
Джим се поколеба. Как можеше да я остави така?
— Ела утре с мен — отново настоя той, — моля те, Леони. Ще видиш, на друго място нещата ще ти изглеждат по съвсем друг начин. Моля те, ела.
— Не мога, Джим.
Сините му очи я гледаха толкова умолително и за пръв път лицето му бе сериозно. Ако само беше възможно. Но сега, повече от всякога, тя трябваше да се върне във Франция. Отговорностите й ясно се виждаха.
— Тогава обещай ми, че ще ме изчакаш тук, докато се върна следващата седмица. Обещай ми — гласът му бе заповеднически. Не й оставяше избор.
— Ще видя — уклончиво отговори тя.
Той я прегърна и притисна към себе си. Гърдите му бяха силни, а ръцете — така сигурни.
— Така не е хубаво, Леони, обещай ми.
— Обещавам — каза тя, вслушвайки се в ударите на сърцето си точно до неговото лице.
Леони препрочете писмото, преди да го сгъне, да го постави в плика и да го запечата добре. Така, свърши с това. Ако не го изпратеше веднага, можеше да промени решението си. Тя огледа стаята. Изглеждаше гола без вещите й. На пода стояха само куфарите за парахода, а Шоколад нервно бе кацнала отгоре им, както правеше винаги, когато отпътуваха — за да е сигурна, че няма по недоглеждане да я оставят, предполагаше Леони. Единственото, което оставяше зад себе си сега, бе Джим… и един живот, който не би могъл да бъде неин.
Тя прокара пръст по името му на плика. Джим Джеймисън. Можеше да бъде мисис Джим Джеймисън. Но беше „Леони“ и трябваше да играе тази роля. Работата я очакваше. У дома имаше и среща на попечителите на Шато д’Орвил — тя трябваше да прегледа списъците с всички цифри, да проучи финансовите доклади и инвестициите — и тогава отново можеше да замине на турне и да спечели още малко пари. Бе обрекла живота си на това, заради Амели.
Джим бе заминал преди два дни, като отново я бе помолил да тръгне с него — а после й бе напомнил за обещанието й да го дочака.
Леони слезе долу, за да пусне писмото до Сан Франциско. Загледа се как то минава през тясната стъклена пролука, отнасяйки съдбата й. Вече нямаше връщане назад. Корабът щеше да отплава, в края на пътуването я очакваше Франция и реалността.
50.
Амели крачеше боса по терасата на Вила Енкантада, чувствайки се удобно в старите си шорти и риза. Тя щастливо се подпря на парапета, обърнат към зелените, обрасли с дървета хълмове и спокойния залив отдолу, наслаждавайки се на топлината на слънцето по голите й ръце и крака. Снегът си го биваше, помисли си тя, припомняйки си Пето авеню, но тук е по-добре. Щяха да вечерят в „Сен Джеймз“ и тя смяташе да си облече новата розова рокля. Едуар още не я бе виждал с нея. Мързеливо се протегна, чудейки се защо той бе толкова загадъчен. Ще има голямо тържество, бе им казал, преди да изчезне към Ки Уест преди един час, оставяйки всички озадачени и любопитни. Амели подритна едно камъче през терасата и го проследи как се търкаля надолу по склона. Животът е хубав, помисли си тя, особено когато Диего не е наоколо. Роберто бе толкова различен, когато бяха само двамата — бе щастлив просто да бъде с нея, тя знаеше, че е така.
Една магарешка каручка се появи иззад завоя на пътя, натоварена с топящи се блокове лед, оставящи мокра следа зад бавно пристъпващото между лимоновите дървета животно, което се поспираше, за да откъсне тревичка тук, листенце там, докато момчето отпред не го смушкваше.